Вечните очи на българската памет

01 юли 2015 Светлана Тилкова - Алена От главния редактор 3459  4

---

Доживяхме да се поклоним пред паметник на български цар в София. Парадоксално или не, но в София има паметник на руски цар докато такъв на български владетел от основаването на Дунавска България та до днес липсва. Патриаршеската ни катедрала също носи руско име – на канонизирания от Руската църква Александър Невски, управлявал едва единадесет години, постигнал две победи приемани от историците за съмнителни, но положил основите на формиране на руския етнос. Няма да навлизам в мътни политически дълбини и да се питам какво общо имаме ние с руския етнос и с какво този руски княз е по-заслужил от българските владетели, или от Иван Рилски, примерно. Все пак не бива да забравяме, че първият руски цар – Иван Грозни се е възцарил близо триста години след времето на Александър Невски и повече от шестстотин години след първия български цар – Симеон Велики. Приемам, че е нарочно, като продължение на една небългарска политика, в която славянското начало беше възвеличавано за сметка на достиженията и величието на българските ни деди. Дай Боже този период да е минал, но безродници – платени и по душа, все се намират. И днес предателите не са по-малко, отколкото в предходните векове и хилядолетия. И днес дишат нашия въздух ренегати, заплюли достойнството си, но щастливи от получените пари, които ни обясняват как Баташко клане никога не е имало и ако е имало, българите били клали турците. Вдигат пара до Бога, че османското робство, в което, представете си, българи, турци, евреи и арменци сме живеели в мир и разбирателство и сме обменяли достиженията на своите култури, било историческа измислица. Меркантилна гнус, друго не мога да кажа.

Ядосваме се на македонците, че ни крадели историята, но странно защо държавните ни институции са сговорчиво меки и безропотни пред умишлените лъжи за българската история, удобно настанили се в учебниците за началните класове.

Голяма истерия се вдигна около паметника на цар Самуил, открит на 8 юни в София от президента и осветен от патриарха в близост до базиликата „Света София“.

Озлобени безродници задаваха нелепите си въпроси – защо точно тук да бъде този паметник, защо главата му била голяма, защо гледа надолу, защо очите му светят, като сме направили един паметник, дай да направим паметници на всичките царе, казано с такъв тон, сякаш да въздигнеш паметник на български цар е нещо срамно. Да, за интернационалистите и нихилистите сигурно е обидна изявата на национално достойнство – защо пък точно ние, българите, да имаме такова. А един от оплювателите в омразата си, маскирана като творческа критика и гражданска тревога за профанизирането на идеалния център на София, си позволи да изкряска: „А някой попита ли председателя на фондация „Българска памет“ той откъде има пари, за да поръчва такъв паметник.“ Нарочно не им пиша имената на тези хора. Те не заслужават да стоят редом с името на цар Самуил. А и няма как да се освободим от тях. Предатели винаги ще има и винаги като срамни буби, незнайно откъде пропълзяли, ще цвъкат своята отровна жлъч в тялото на майка България.

Паметникът вече е открит и не е останал самотен, без хора около него през целия ден и до нощта. В първите дни бяха шумните разговори, спорове, умишлени провокации. Следващите дни и особено след стъмване разговорите станаха приглушени, хората по-често стояха смълчани и сякаш неусетно попиваха ужаса, струящ от очите на царя.

За нечистокръвните паметникът нямал художествени достойнства, приличал на комикс и не доставял естетическа наслада. А кой ви е казал, че този паметник трябва да доставя естетическа наслада, каквото и да значи това? Фигурата на царя трябва да поразява, да раздрусва, да ти подкосява краката и да те сграбчва за гърлото, да ти иде да се проснеш по корем в преклонение пред неговото трагично величие. Да се запиташ: „Какво дадох аз на България?“

Удрял ли ви е ток? Мен ме е удрял, няколко пъти. Който не е преживявал усещането да мине ток през тялото му и това да трае няколко секунди, няма да ме разбере. Погледнах в живите очи на цар Самуил и токът ме раздруса. Надали някой би могъл да остане безразличен към образа на царя. Мъката изпепелява зениците и сърцето на този велик български владетел. Главата е наклонена, ужас и тъга струят от погледа, иска прошка от слепите войници. Болка и отчаяние лъчат от цялата фигура, страдаща, че не може да бъде поправено злото, което са им сторили.

В тъмното очите светят и аз приемам тази символика, обвързваща завинаги Самуил с ослепените войници, които въпреки слепотата си са намерили пътя към своя цар, доказали са своята преданост. Светещите очи на скулптурата са незабравата за този миг на преклонение пред тяхната преданост, която Самуил е изразил минути преди да си отиде от този свят.

Не знам какво друго да добавя. Трябва да се види, за да се усети.

Поклон пред скулптора Александър Хайтов.

А на безродниците прощавам. Дай Боже и Господ да им прости, защото те са неунищожима сган.

Гледам цар Самуил и той ме гледа и сякаш ми задава въпроса: Не е ли време да се преброим колко останахме българите по кръв? Малко сме, но достатъчно, за да възродим България за бъдните времена.

–

Целия текст, може да прочетете в юлския брой на сп. „Кармичният кръг“.

---

• самуил, цар самуил