Кога е създадена България на Дунав?

21 мар. 2012 Светлана Тилкова - Алена Любопитно 8948  15

---

Кога е създадена България? Този безкрайно интересен, а и важен за нас, българите, въпрос все още няма отговор. Историческите извори дават достатъчно много информация за присъствието на българските ни прадеди в земите отсам Дунава, но категорична яснота с коя дата да отбележим началото на нашата държава липсва. Дали сме на 1300 години или на 2000, или на 10 000? Кои сме ние, кой е нашият творец, каква е мисията на българите? Всеки от тези въпроси си има отговор. Аз получих право да разкажа за последното преселение на българите, причините, които са го породили, и хората които го осъществиха. Моят разказ е основан на преход във времето и пространството, а не на астрологично изчисление.

Всичките дати, които посочвам, са съгласно Юлианския календар. Ако посоча години според тогава ползвания от българите календар ще бъда разбрана от малцина.

Първото българско присъствие по крайдунавските земи датира от 142 г. пр. н. е. И това, и последното голямо заселване, 800 години по-късно на тези земи с българи, е само и единствено заради промяната на климата, довела до намаляване на обработваемите площи, слаби реколти и глад. Хората, които наричаме прабългари, са били миролюбиви, толерантни към околните, а агресията и кръвопролитието винаги са били крайна мярка в действията им независимо от превъзходството заради съвършените за онова време оръжия, с които са разполагали. Оръжия, които са ги превръщали в страховита сила.

Първата голяма група прабългари, която е тръгнала от Памир, е надхвърляла 5000 души. До Дунав са стигнали около 4500. Задачата на тези наши предци е била да разкрият има ли плодородни земи, годни за живот. Земи, на които ще могат да раждат и гледат децата си. Това е времето на Авитохъл, който за историята е митологичен герой, отгледан от сърна, но всъщност е реално съществуващ човек, бебе кърмено от сърна. Правилно е името му да бъде произнасяно Авитохъл, като ударението е на „о”, а не Авитохол, както, неизвестно защо, е популяризирано името.

Не всички от тези повече от 500 първи заселници не достигнали до Дунава са загинали. Някои от тях са останали и са се заселили на места, които са им харесали по пътя. Цялата група конници е била само от мъже, които са били 16-18-годишни. По-голямата част се заселва в днешните български земи и постепенно се прелива в местните тракийски държави, които вече са били на заника на своето съществуване. Българските конници са се оказали свежата кръв, която им е помогнала да оцелеят във войните с Рим и им е дала потенциал за живот в следващите векове до окончателното изчезване на траките като самостоятелен етнос.

Малка част не е успяла да се приспособи към местните условия на живот и след 10 години група от 50 мъже тръгват по обратния път към Памир. До родината успяват да стигнат 35 конници. Годината е 132-а пр. н. е. За българите в Памир земята около Дунав вече е възприемана като българска и затова 200 години по-късно следващата група е дошла със съзнанието, че се заселва в български земи.

Времето отброява осем века след първото преселение. Климатът отново се променя и застудява. Реколтите намаляват, гладът поражда войни. Дошло е време за следващото преселение.

Лятото на 678 г. Историята е запомнила снопа пръчки на Кубрат. И той наистина е исторически факт. Пръчките в снопа са били пет, толкова, колкото са синовете на хана – отец. Повелята на този велик българин е била неговите синове, където и да бъдат по земята, никога да не губят връзка помежду си и винаги да бъдат единни, защото единението ще ги прави силни. Във Фанагория остават хан Кубрат, най-големият син Баян, най-малкият син и две от трите дъщери на хана.

Какво означава думата Фанагория? За нас то е просто едно име, но преведено на днешен български език означава: любимо защитено кътче, уютният дом възвръщащ силата и вярата, че родът ще бъде продължен.

Времето за тръгване е определено след сеитба, когато вече няма нужда от толкова много хора. На дългия преход тръгват тримата братя Кубер, Алцек и Аспарух. С Аспарух тръгва и любимата му сестра, третата и най-малка дъщеря на Кубрат.

Тръгнали са на 20 юли 678 г.

Хората, които са последвали всеки от тримата братя, са направили своя избор доброволно. Заповеди и насилие не е имало. Тримата са тръгнали от Фанагория заедно в група от 60 000 души, част от които не са били българи, а хора от други народности, търсещи по-добро препитание.

В този си вид преселението е продължило до мястото, където днес река Москва минава през Москва.

Месецът е февруари 679 г.

Наоколо е пустош. През тази година и в този район студът е сковал земята и пътят напред става все по-труден и опасен. Но дошло е време за разделяне и всеки да поеме в посоката, която му посочи Съдбата.

Хвърлен е чоп от три пръчки. Като добър знак от тримата братя е възприето рязкото счупване с изтрещяване на пръчките, което им гарантира, че всеки от тях ще оцелее и ще постигне своята цел. Пръчките са пуснати на земята. Всеки от тримата братя, обърнат с гръб, хваща своята пръчка. Посоките са ляво, право, дясно. На Аспарух се пада лявата посока, на Кубер средната, на Алцек дясната. На това място е последният голям лагер.

Настъпило е времето за поредния избор. Всеки от братята трябва да бъде избран доброволно от хората, които да го последват. Хората, за които той ще бъде водач и предводител, а те ще бъдат неговото сари. Сари на тогавашния български означава “твоят народ, всичко онова, което те обгражда, мъжете, жените, децата”.

С Алцек тръгват около 15 000 човека. С Кубер също тръгват около 15 000. С Аспарух избират да тръгнат 30 000 души. Избрали са го за водач най-много хора, защото им се е сторило, че неговият път ще бъде най-кратък и най-лек. Наистина неговият път е бил най-краткият, но и неочаквано тежък. След избора на водач всяка от групите е получила своето име. Хората на Аспарух са били наречени „онгондури“, което означава „най-голямото племе от рода“. Хората на Алцек са наречени “котигури”, което означава „готов съм да рискувам, без да се замислям“. А хората на Кубер са приели името “утригури”, което означава „живея бавно, спокойно и лениво, избягвам напрежението“. Една седмица след раздялата, на следващия голям бивак всеки от хората, включително и децата в трите нови рода получили символите на своята принадлежност. И в трите наименования „онгондури“, „котигури“, „утригури“ ударението е на последната буква „и“.

Нашият път продължава с Аспарух. Следващите месеци са сравнително спокойни. Дивеч е имало предостатъчно, така че не са гладували. По пътя майките са раждали, възрастни хора са умирали, но всичко това е било част от изпитанието, най-тежкото време от което предстои.

От началото на септември 679 г. студовете сковават неочаквано рано. Към средата на септември и до началото на октомври онгондурите, водени от Аспарух, пресичат територията на днешните Молдова и Румъния. Дивеч няма. Камъкът се пука от студ. Заради студа и огромните открити пространства са принудени да вървят по две-три денонощия, без да спират. Мъжете вървят пеша. Жените и децата са на конете. Всички кретат, плетат крака, но спират само там, където намират естествена защита, защото не знаят какви опасности ги дебнат в тези райони. През времето на този голям студ много рядко са се правели биваци, даже и защото не са могли да забият колчетата на шатрите здраво в замръзналата земя. Огньове са се палели много рядко, защото дърветата са били също замръзнали. Изсушаването им отнемало много време и енергия. Когато гладът е ставал неудържим, жените са правели топла супа от изсушени билки и коренища, които зареждали с енергия.

От средата на септември до средата на октомври 679 г., само за един месец в замръзналата пустош са умрели около 10 000 души всички стари хора, почти всички болни и почти всички бебета.

До Дунав достига група от около 20 000 човека. Дванадесет хиляди от тях са конници. Заветът е изпълнен. Хората са достигнали до реката, която българите тогава са наричали “опасната красива сребриста змия, която те мами, но защитава”.

Пътят на Аспарух е продължил покрай реката в стремежа си да избегне и най-малката възможна опасност, която би могла да доведе до гибел изтощените му хора. Съзнателно са избягвани дори и редките поселения, както и съществуващите тогава мостове на Дунав, които са били добре охранявани.

И така до вечерта на 26 октомври 679 г., когато цялата група стига до мястото, където днешната румънска река Жиу се влива в Дунав, в близост до Козлодуй. Реката е широка около 300 метра, но има плитчини и подаващи се от водата островчета. Мракът е паднал. Духа вятър и вече шиба суграшица. Часът е 19.00.

Във водата първо влизат конници. Тежките метални ризници са съблечени и са върху конете заедно с оръжията. Мъжете плуват и водят конете. Първите конници стъпват на сегашния български бряг след около четиридесет минути. Първият стъпил на брега е Аспарух. Тази първа група има задачата да охранява откъм брега, да събере дърва и напали огньове, както и да помага на следващите, минали реката, да ги издърпва по стръмния тогава бряг. Жените и децата са били качвани на малки салчета за по двама, които са били теглени къде с плуване, къде с ходене, когато дъното е позволявало, от най-силните мъже плувци. В реката са били едновременно по няколкостотин човека, разделени на групи, като всяка група е имала по един факлоносец с малка водоустойчива факла. Цялата покъщнина, съдовете за готвене, резервните оръжия, изобщо всичко, което помага за живота на едно домакинство и на един народ, е пренесено с тези малки салчета. През целия преход, както и при преминаването през реката дрехите са били съхранявани във водонепроницаеми мехове. Тези мехове са съшивани от кожите на белки, на норки с косъма навън и не са пропускали вода. Шевовете на кожите са правени на принципа бод – възел, след което целият шев е бил навосъчаван.

Малко след полунощ на следващия ден и последният човек от сарито на Аспарух е излязъл от водата.

Реката е премината без нито една жертва, даже без нито един загинал кон, което е изтълкувано като Божи знак за закрила на Аспарух и неговият народ, които са преминали през изпитанията със съзнанието, че земята, на която стъпват, е тяхна, останала като завет от техни прадеди.

В 00.30 ч. на 27.10.679 г. Аспарух е забил сабята си в скованата от студ земя и е изрекъл думите: „Тук е България.“

Единствената задача през нощта е била шатрите да се опънат, дрехите да се изсушат и да се разположи стража.

След броенето на хора и животни е установено, че на отсамната страна на Дунава са преминали двадесет бебета на по няколко месеца, което също е прието като знак за Божието покровителство съхраняващо живота на новите стопани на тази земя.

Все пак минаването на реката взима своите жертви. В следващия месец близо сто човека умират от раните си. Било защото носен от водата дънер ги е ударил и наранил. Било защото кон ги е ритнал. Инфекцията на раните не е могла да бъде спряна заради липсата на лековитите билки, които за времето на прехода са свършили, а на новото място все още не са били открити.

Битките при Ънгъла

Стотината починали от травмите и раните си в месеца след преминаването на реката, на пръв поглед беше дар от Съдбата, пощадила изтощените до краен предел хора в сравнение с близо десетте хиляди души, загинали от измръзване при почти четиридесетградусовия студ, вкочанил равнините на днешна Румъния през септември-октомври 679 г. Успешното преминаване на реката обаче бе помрачено. Двама от най-близките до хана боили, негови набори, преминали по няколко пъти реката, за да помагат, неочаквано припаднаха след поредното излизане от водата. Целите горяха, бълнуваха, телата им се тресяха в конвулсии. На пръв поглед по тях нямше никакви рани. Не беше ясно какво става.

Аспарух разпореди да бъдат пренесени в неговата шатра, която вече беше вдигната в определеното място за център на селището и огънят беше запален. Започнаха да ги събличат. По телата им нямаше рани. Дойде ред на ботушите, които не успяха да събуят. Разрязаха ги. И юртата се изпълни с ужасна смрад. Краката на двамата воини, докъдето свършваха ботушите, бяха гангренясяли. Месото беше изгнило, а част от него изядено от трупни червеи. Тази беше последицата от големия студ. Премръзналите пръсти на крака или ръце гангренясваха и процесът много трудно можеше да бъде спрян. Кръвта на двамата беше започнала да се натравя и животът им беше към края си. Можеха да ги оставят да умрат, но Аспарух направи друго. Лично той със собствената си сабя отсече над колената почернелите и гангренясали крака, там, където плътта все още беше здрава. Те не почувстваха нищо, защото след припадането си не се бяха свестили. Много болна кръв изтече, докато се появи здравата. Тогава с каменно острие бяха остъргани парченцата от натрошените кости, плътта измита и наложена с билки, кръвотечението спряно, а здравата част от крайниците превързана. Следващите часове бяха критични, но боилите оцеляха. Събудиха се след повече от 48 часа.

Един по един Аспарух ги гушна като малки деца и ги занесе до мястото, където преди почти три денонощия заби своята сабя и изрече: „Тук е България“. Сега на това място стоеше забито знамето на рода. И тримата плакаха щастливи, че отново са заедно. Двамата боили оцеляха и оздравяха и впоследствие дълги години продължиха да бъдат най-близките и верни съветници на хана, въпреки че не можеха да ходят. Той винаги ги пренасяше там, където за него беше важно да присъстват. Двамата имаха коне – по-ниска порода, използвани за пренос на товари, с удобни седла, на които да полегнат и да не падат, докато се придвижват.

Нощта на 27 октомври завърши с комична случка. Стражите чуха, че в бизката гора се чува шум от чупещи се съчки. Някой се придвижваше и очевидно не искаше да бъде забелязан. В един момент се появи група от около 50 опърпани човека, въоръжени със сопи и камъни, които се опитаха да обградят част от лагера. Оказаха се група разбойници, които бързо избягаха, след като разбраха, че не са попаднали на правилното място.

Денят беше 27 октомври. Реката бе премината успешно, но време за почивка нямаше. Хората бяха разделени на групи. Част от конниците охраняваха. Друга част започнаха да правят укрепление от дървени трупи откъм брега, за да се предпази селището от враг, който също би могъл да използва тези бродове на реката. Част от мъжете тръгнаха да събират дърва за зимата, а друга – да се прогрижат за конете.

Българите използваха три различни породи коне. Бойните коне бяха високи и мощни животни по-високи и по-пъргави от ромейските. Товарните коне – ниски, с по-широк гръб и задница. Жените и децата използваха по-дългокосмести, малко по-високи от пони азиатски коне. И трите породи коне бяха дарявани с еднаква грижа. Хората им бяха благодарни, защото без тях нямаше да успеят да направят прехода. Даже и в най-големите студове загинаха сравнително малко от конете. Когато това се случеше, независимо къде, конят беше кремиран съгласно традициите на прабългарите. Месото му не се ядеше заради преклонението към помощта, която бе оказал на хората, и вярата, че ако вкусят от месото му, неговите събратя ще мъстят и ще ги изоставят в бой.

Денят продължаваше. Жените тръгнаха да търсят коренища и билки, защото запасите бяха свършили. Други отидоха на лов. Дивеч имаше предостатъчно, така че поне по отношение на глада опасност нямаше. Трябваше да се работи с всички сили, за да може лагерът да бъде укрепен и подготвен за зимата, когато придвижването на войски поне до края на февруари спираше. В същото време хората трябваше да използват зимните месеци, за да укрепнат и съберат сили, преди да бъдат открити от господаря на земята, която вече възприемаха като собствена. В тези векове информацията не винаги се разпространяваше бързо. Ето защо, независимо от уважението и авторитета, с които се е ползвал Кубрат по време на живота си в Константинопол, не беше ясно как ще бъде посрещнат неговият син, претендиращ за собственост на земята, върху която разположи своето сари. Все още не беше ясно и под чие управление в момента се намираха земите покрай Дунав.

Мястото за преминаване на Дунав беше избрано сполучливо. Очевидно точно то беше търсено, защото Аспарух не премина реката близо до делтата, където беше безлюдна, но опасна пустош, а зави надясно и през целия път търсеше някакви знаци, които само той знаеше, без съмнение, предадени му от хана Отец. Мястото беше добре избрано и защото разстоянието до моста при Лом беше достатъчно голямо, за да не бъдат забелязани факлите на преминаващите през реката хора и съответно изпратена войска, доколкото някой щеше да рискува да праща войска посред нощ. До видинската крепост и още по-добре охранявания въжен мост разстоянието беше твърде голямо, за да се очаква изненада оттам. Интересен факт според мен е, че тогава крепостните стени на Видин и кулите са поне с 4 метра по-високи от настоящите.

Една седмица по-късно, на 3 ноември, неочаквано пред лагера, който вече заемаше площ на не малък град от онова време, спря ромейска част. Военачалникът видимо беше безкрайно учуден от изпречилото се на пътя му селище, изградено от красиви пъстри шатри, каквито те за първи път виждаха. Ромеите, на брой около 20 000 войници, обградиха лагера. Българите също се приготвиха за бой. Ромей попита кой е господарят на тези хора. Никой не му разбра думите. Хан Аспарух излезе, представи се, но очевидно и той не беше разбран. Следващата част от общуването премина в поклони от двете страни и обяснения по десетопръстната система до момента, в който стана ясно, че незнайно как появилото се селище, което преди десет дни не е било на това място, е българско, след като името на Кубрат сякаш отвори прозорец в паметта на воините, които реагираха неочаквано добронамерено. Преговорите спряха за кратко, докато се изпълни заповедта на военачалника да намерят българи сред неговите войници, които да превеждат. След това разговорът тръгна по-леко на вино и печено месо в ханската шатра, която освен че беше по-голяма от останалите, имаше и отличителен белег. На върха й задължително имаше фигура на петел. При разговора се оказа, че поселението на българите най-случайно се е разпростряло до обичайния път на ромейската войска, която правеше регулярния си обход преди падането на снеговете. Срещата мина мирно, веднъж, защото никоя от страните не прояви агресия, втори път заради все още живия спомен за Кубрат, чиято личност беше широко известна и уважавана в границите на тогавашната Източна римска империя, трети път, защото българите не бяха врагове на ромеите, а щом не са врагове и живеят в границите на империята, могат да бъдат добри данъкоплатци.

Следващите няколко месеца до запролетяването минаха спокойно. Селището при Козлодуй беше укрепено с дървени трупи, голяма част от които извадени от реката.

Мястото обаче не беше безопасно. На 2 март 680 г. хан Аспарух, или както правилно трябва да се изрича канас ювиги, което освен известното, на днешен български означава и “управляващият син на хана отец” и неговите най-приближени 10 боили свикаха сбор. Взе се решение да се направи второ защитено селище в блатистите части на Дунав в близост до делтата. Реши се при Козлодуй да останат 3000 конници само с бойни коне и малко по-възрастни жени, които да готвят, а също и малка част от товарните коне и от посудата.

Близо 9000 конници заедно с останалите товарни и ездитни коне, 7000 жени, децата и посудата тръгнаха на 10 март 680 г. на изток, за да достигнат в началото на пролетта мястото, което историята е запомнила като Онгъл, но българите са наричали Ънгъл (означава защитено място, което гаси огъня). Там бе построено второто селище, укрепено с прегради от дървени трупи, и бяха изкопани защитните ровове, преминаващи във валове. Независимо че отгоре теренът бе сух, още след втората лопата подпочвената вода изби в рова, тъй че самите ровове бяха дълбоки не повече от 1-1,2 метра, докато ширината им бе близо 5 метра. В дъното на рова бяха набити нагъсто заострени колове, които водата бе скрила. Както Кубрат беше казвал: “Никой не е чакал неканен гост, а ако мине, ще се надене на собствената си злост.” Валовете от трамбована пръст и камъни завършваха отгоре със стена с височина между два и три метра. Основата на стената представляваха пънове от стари дървета заедно с част от коренищата, които бяха вкопавани в насипа. Намирането, отсичането и изкопаването на пъновете всъщност бе най-сложната и трудоемка работа по изграждане на стената. В тях се издълбаваха дупки, в които се поставяха дървени трупи или стволове, каквито имаше в изобилие. Дървените стволове бяха забивани в три успоредни редици, като всяка следваща отстоеше диагонално от първата на около 50 сантиметра. Целият този скелет се преплиташе с по-тънки вършини, които правеха стената непреодолима. Външният ред стволове бе най-високият. Следващите два – с метър по-ниски и върху тях се изграждаше площадката за наблюдение и отбрана. Дървената конструкция се обливаше с разтвор, чиято тайна с вековете е изгубена, който я правеше негорима. Дебелината на защитната стена бе около метър и половина.

Мястото на Ънгъла не бе избрано случайно, а бе посочено от Кубрат като възможно най-доброто, за да бъдат защитени българите.

Краят на месец април поднесе неочаквана изненада и на българите, и на ромеите.

Императорът на Източната римска империя Константин IV тръгна на годишната си обиколка в империята начело на 60-хилядна войска. За него тя бе рутинна, спокойна и повече приличаше на екскурзия. Равнината, както са наричали земите от Стара планина до Дунав, бе твърде спокойно място, на което не се отдаваше важно значение за империята. Въпреки това добре беше да му хвърли поглед. Цялата тази територия отвъд Стара планина бе по-слабо населена. Не щеш ли обаче, съгледвачите на ромейската войска донесоха за новопоявилото се селище. Изненадата не бе толкова заради хората, които допреди зимата ги нямаше, защото империята винаги е била гостоприемна към всеки, който може да плаща данъци срещу защита. Изненадата на ромеите идваше от факта, че селището бе добре укрепено, голямо по площ, но без никакви опознавателни знаци кои са неговите стопани. Ясно бе, че в него не можеше да се влезе без бой.

Ромейската войска се разгъна в изчаквателна позиция. Император Константи IV се чудеше какво да предприеме и дали да нападне. Реши, че не си струва усилията и загубата на войници. Новите обитатели на тези земи сами ще му паднат в краката. От загражденията ромеите бяха непрекъснато наблюдавани, без да бъдат предизвиквани. Веднъж, защото числовото превъзходство на ромеите беше непреодолимо и втори път, защото всеки българин беше ценен.

Седмица по-късно император Константин IV, който въпреки изключителните си качества се славеше като човек трудно издържащ повече от 12 часа на едно място, изгуби и последната си капка търпение. Бездействието го правеше нещастен и го караше да се чувства като звяр в клетка. Изгубил търпение, императорът реши, че е прекалено голяма чест той лично да предвожда армия срещу някакви „цървуланковци“. Остави главнокомандващия войската, а той със свитата си от 30 човека отпраши в галоп към калните бани в днешно Поморие. Даже мисълта, че може да се качи на императорския кораб, му беше неприятна. И корабът му изглеждаше като затвор.

Противно на запомненото от историята, че императорът се бил уплашил и си намерил претекст да си лекува подаграта, за да дезертира едва ли не от бойното поле, истината е друга. А и не е имало от какво да се плаши, защото никой още не е бил наясно кой се крие зад укрепленията и каква е неговата цел.

По онова време калните бани в Поморие бяха много модерно място, славещо се, че засилва сексуалната мощ на мъжете и помага на жените по-лесно да зачеват. Защо императорът, все още ерген и почитател на женската красота, да не добие малко допълнителна сексуална мощ от калта на поморийските бани? Тази задача му се стори по-важна от наблюдението над новото селище. А и в това селище със сигурност имаше красавици, които щеше види в един момент. Добре е да е подготвен. Може да си хареса жена, след като никоя от безбройните му обожателки не е успяла да грабне сърцето му.

Противно на съхраненото от историята император Константин IV не беше възприел даже като най-малка заплаха за армията му съществуващото дървено укрепление. За радост на българите същото безгрижие проявиха и върховните военачалници на ромейската войска. Те решиха, че щом императорът отива да си почива, очевидно опасност няма. Времето бе много удобно да убият скуката с лов на диви патици. Дните на ромейските войници минаваха в сън и скучаене в околностите, при това без оръжие. Ромеите сякаш забравиха защо са спрели на това място. Решиха, че Господ им подарява неочаквана почивка. Точно този момент на безхаберие беше златният шанс на хан Аспарух.

Деветте хиляди конници нападнаха неочаквано „отпускарите“ ромеи и немалко от тях загинаха. Естествено и българите дадоха жертви, но победата беше тяхна. Тази неочаквана победа укрепи вярата на хана, че е дошъл моментът да отвоюва земя от империята.

Набезите на юг на българската конница, стигнала до Константинопол в началота на май, не останаха без последствия.

През август 680 г. ромейска войска обгради Ънгъла и зае всяка частичка здрава земя в заобикалящите селището мочурища и блата. След сражение с не малко жертви от двете страни българите бяха изтласкани обратно зад дървените укрепления. След което започнаха преговорите, водени лично от император Константин IV и хан Аспарух, тласнали историята на тези земи по път, който дали времето, дали преките потомци в много от най-важните нюанси са заличили, но аз все още нямам право засега да ги разкажа в подробности. Надявам се, че скоро и това ще се случи.

---

• българия, хан Аспарух