Първо да започнем с „товарите злато“, които битуват в народната памет и изкушават иманярите. Знам, че тези, за които иманярството е препитание, няма да повярват на думите ми. Тези хора страдат от болест, за която няма лечение.
За да бъда точна не само в отговора за местенето на гробните места, който пак казвам, че е ясен, а и що се отнася до историята, направих своя преход във времето и пространството и видях онова, което се случи преди битката, по време на битката и след нея. Всъщност думата битка не е правилна. Битки са се водили непрекъснато. Това е война между България и Византия, завършила с победа на българите, най-вече заради надменността, непредпазливостта и самозаблудата за непобедимостта на византийската войска.
Скритото злато на ромеите е химера
Товарите със злато са химера. Такива не съществуват.
Наистина всеки един редови войник и военачалник във византийската войска (тогава думата армия не е съществувала) са били богато платени. Но не са носили цялата плата със себе си. По-голяма част от войскарите са носили между пет и тридесет златици. Те са им били застраховката и сигурността, че ако оцелеят, но бъдат пленени, ще могат да се откупят. Често пъти в народната памет разказите за някаква история с времето се митологизират и добиват легендарен характер. Никой от редовите войници и от началниците, никога и никъде не се товари със злато, когато тръгва на война. Златото тежи и със сигурност, когато златиците са повече, пречи в боя. Да, наистина в обоза би могло да има и няколко талиги, натоварени със златни или бронзови монети, но те не стоят насред бойното поле, а обикновено се съхраняват в най-близката крепост. В този случай иманярите, колкото и да търсят, нищо няма да намерят, защото злато няма. След победата на българската войска, както си повелява законът на победителя, от всички загинали вражески войници е свалено ценното – торбички с монети, ризници, събрани са оръжията и всички оцелели и ненаранени коне. Ако някой иманяр случайно намери някоя монетка, тя също тъй случайно ще е останала неоткрита, загубена по време на боя. А когато прочетете моя разказ за битката по време на тази светкавична война, ще разберете, че даже не е имало време да се закопава или крие каквото и да било.
Ще ми се да припомня какво обикновено се случва с иманярите – мераклии за чуждо злато, или с техните семейства и потомци без думите ми да са пряко свързани с конкретната битка и византийското злато, което би могло да е заровено някъде.
Ако иманяр изкопае скрито злато, което не му принадлежи, той се обвързва с проклятието на чуждото злато, изречено от неговия собственик, когато е било скрито. Поне аз не знам да има изключение от това правило. Ако е писано нещо да се намери и да не вреди на никого, то това става при археологически разкопки, но не и по друг начин. Защото всяко голямо археологическо откритие не става случайно. Трябва да му е дошло времето съгласно правилата в незримия свят. Затова и все още огромни и неподозирани по мащабите си материални и духовни богатства чакат своето време скрити в недрата на майката Земя. Откривателят на съкровището, независимо дали е археолог, историк или случаен човек, може да си мисли, че късметът му се е усмихнал точно на него и случайността е решила да бъде благосклонна поради нейна си приумица към неговата личност. Но не е така. Човекът е бил избран. Така както беше орисан и избран да разкрива величието на тракийската култура Георги Китов. Неговата преждевременна кончина лиши България от безценни открития, защото този човек все още няма достоен заместник, отговарящ на критериите за откривател съгласно незримия свят.
Цар Симеон Велики
Едномесечната война през август 917 г.
Сега ще разкажа накратко за едномесечната война между България и империята. След като направих прехода и видях кое как се е случило, бях любопитна да разбера как историята е съхранила хронологията на тази война. Бях повече от неприятно изненадана, защото видяното от мен не се припокриваше по никакъв начин със запазеното в историческите източници, поне с няколкото, които прочетох впоследствие.
Единственото съвсем точно съвпадение е датата 20 август 917 г., но и тук имаше разлика. В историята е записано, че това е денят на битката. Действителността показа, че това е последната битка от войната, която аз без колебание определям просто като клане.
Византийските войски нахлуват през тогавашната граница в първите дни на август. Войската им е 45-хилядна, което се различава от написаното в историята. Съпроводени са от тежка бронирана конница, която е прегазвала всичко по пътя си. Това, което прави впечатление, е, че императорската армия навлиза в българските земи с абсолютното убеждение, че е непобедима. Българските съгледвачи я поемат от границата, но тъй като челните отряди са отдалечени на километри от основната войска и се движат във ветрилообразен строй в два успоредни клона покрай морето, които обхващат голяма площ в началото не става ясно дали тези отряди са влезли да грабят и тормозят населението ще тровят кладенци като подготовка за война или имат някаква друга цел.
Началото – 10 август 917 г.
На 10 август вече е засечена и основната войска. До столицата Преслав гълъбите отнасят информацията, че ромеите настъпват с 45-хилядна тежко въоръжена войска. Цар Симеон Велики събира стануващите покрай столицата и черноморското крайбрежие отряди и с 25, но не повече от 26 хиляди човека редовна войска тръгва към Месемврия. По пътя спира в Созопол. Там живее със съпругата си и управлява своята част от наместничеството царският звездоброец. Ако трябва да величаем някой за грандиозната победа на българската войска, всъщност това е царският звездоброец. Сега, от днешна гледна точка, от позицията ми на водещ астролог на България, аз, Алена, мога да кажа, че изчисленията на този човек са перфектни. Цар Симеон Велики е получил шанса да победи в ситуация, в която победата изобщо не му е била сигурна, по-скоро обратното. Цар Симеон приема да изпълни всичките завети на звездоброеца и неговата съпруга. Но взима със себе си мъжа веднъж, за да изчислява, ако е необходимо, в развитието на военните действия и втори път, да го накаже, ако обещанието за победа, дадено от звездоброеца ,не се окаже вярно. Конят на зведоброеца винаги в битките е трябвало да бъде до коня на царя. Двамата са наблюдавали сраженията от някое високо място, а Симеон Велики още в началото е казал на звездоброеца: „Ако не получа победата, твоята глава ще падне първа до краката на моя кон.“
Този звездоброец, на когото даже паметник ще е малко да изградим, е човекът, чийто скелет, открит при разкопките в Созопол проф. Божидар Димитров нарече вампирски. За сега не мога да отговоря поради каква причина тези разкопки в Созопол и „вампирската истерия“ се пресякоха с историята на нашата читателка от Ахелой, но очевидно връзката не е случайна. Времето ще ни я разкрие.
Да се върнем към бойните действия. Цар Симеон неслучайно е наречен Велики. Покрай всичките си достойнства е могъл да увлича и масите. Така се е случило и сега. От столицата до река Ахелой, където около устието и навътре е имало някъде към 1000 къщи, към редовната войска са се присъединили ентусиазирано, готови за бой и защита на родните домове, почти 25 хиляди селяни. Оръжието им е било сопи, вили, брадви, коси, гребла и камъни. Не си мислете, че това е оръжие, което лесно може да бъде неутрализирано. На човека, който го владее, то дарява голяма сила. Българската войска с жаден за победа боен дух се установява в устието на река Ахелой при вливането в морето. Там е основният сблъсък на българската и ромейската войска. Основните битки се водят на 16, 17 и 18 август, дати, перфектно изчислени в полза на България от астрологична гледна точка. Първи в боя встъпват селяните. Всъщност те дават и най-много жертви. За трите дни са убити малко над 3000 хиляди човека. Редовната българска войска се сражава с византийската, но без да пуска в боя основните сили. Ромеите са повече от озадачени, че срещу тях се бие не толкова войска, колкото сбирщина от селяци. Те вече са убедени, че са победители, и е въпрос на време царят на българите, на когото все още не са видели очите, да иска мир. На 18-и вечерта поредната битка е прекратена, а в ромейската войска палят по бойната линия огньове, чрез които дават знак, че искат примирие за следващия ден. Българите се съгласяват на примирието. Минава целият 19 август. Ромеите не палят нови огньове с които да дадат знак, че примирието е приключило, което съгласно правилата на водене на война тогава означава, че примирието продължава. Но звездоброецът дава своите съвети на цар Симеон Велики, в които продължаващото примирие не е печеливша карта за българите.
Краят – 20 август 917 г.
Веднага след полунощ на 20 август, преди първия час на нощта цялата българска войска, включително селяните, нахлуват във византийските лагери. Всички спят, охраната също. И тогава започва клането. Избити, изтласкани в реката и удавени, смачкани са повече от 35 хиляди ромеи. Малка част, не повече от 5000 човека, успява да се спаси с луда езда до Несебър. Победата на цар Симеон Велики е факт. Българската войска губи малко над 1000 войскари и 3000 селяни, които загиват, веднъж, защото заради ентусиазма им, че сами могат да се справят с византийската войска, и тръгват първи в боя, на първа линия и, второ, защото мнозина от тях са прегазени от бронираната конница на ромеите. Императорската войска губи 40 000 души , 35 000 от които само през нощта преди зазоряване на 20 август.
