На 22 март 2012 г. се навършиха 700 години от закриването на Ордена на тамплиерите. Стотици книги са изписани за храмовите рицари в търсене на историческата истина, но Орденът все си остава обвит в загадъчен ореол. Мразен, охулван, възвеличаван, идеализиран, каквото и да кажем, все ще бъде вярно. Загадка остава и причината, поради която Орденът на храмовите рицари на Йерусалим за по-малко от 100 години придобива мощ, даряваща му властта над европейски монарси и епископи.
Дойде време да разкажа онова, което няма да намерите в писаната история на тамплиерите: защо се появи този Орден, каква беше неговата цел, зададена му от Божественото начало, и кое доведе до разтурянето му след 200 години живот.
Преди 200 години Орденът на тамплиерите беше официално възроден, въпреки че неговото съществуване никога не е прекъсвало от 1118 г. досега. Получи втория си шанс за живот, този път - да работи за обединението на християнските църкви. Дали на съвременните тамплиери ще им стигнат силите да използват материалните блага като средство за възраждане на Духовността, а не като цел, осигуряваща им материално господство и власт над околните, времето ще покаже.
Изображение 1
Духът, белязан от Светлината, се ражда в своя първи живот, орисан поравно с духовност и материалност. Всеки сам развива или потиска двете начала във Вселената, които оформят човешкия характер според своите предпочитания или наложения му начин на живот.
Множаха се хората на Земята. Създадоха се народите. Всеки със своя език, но с еднакъв начин на размяна - стока срещу стока.
Такъв беше редът до появата на финикийските знаци. Парите създадоха новия ред в живота на хората, но възпитаха човека в алчност, жестокост, лицемерие и безскрупулност, които бяха първи помощници на всички, жадуващи за богатство, даряващо власт.
Балансът в човешкия характер беше нарушен. Духовността остана да живее сред малцина. Материалното се превърна в цел и начин на живот. Духовността се нуждаеше от пазители, за да не бъде унищожена от примитивността на хората, жадуващи за ємане... или за оцеляване.
Митовете за несметното богатства на цар Соломон и днес са живи. Времето обаче е покрило с патина неимоверно по-ценните знания за духовността, живота и безсмъртието, които царят е притежавал и съхранявал.
Шестстотин години след Соломон вавилонците на Навуходоносор II разрушиха Йерусалим. Духовността потъна в забрава. Хората боготворяха и се кланяха пред парите и златото и постепенно вървяха към своето себеунищожение.
Ето защо Майката Вселена и Светият Дух решиха тяхното дете, Създателят, да изпрати своя син Иисус на Земята, за да ни посочи отново забравения път на духовността и възстанови равновесието в живота на хората.
Божият син, приел човешко тяло, но без да е човек, роден от човешка майка
Божият син, приел човешко тяло, но без да е човек, роден от човешка майка, дойде сред нас, за да ни покаже пътеката на Светлината, за да изживеем своето просветление чрез осъзнаването на греха и милостта на Божието опрощение даряваща бъднини.
Божият син нямаше право да изпитва плътска наслада и всичко материално му беше чуждо, веднъж - заради неговото нетленно битие, и втори път, за да бъдат думите му чути и запомнени от човеците.
Двеста години след неговата саможертва за нас, хората, оригиналните и достоверни текстове, записани по време на неговата мисия и съхранени в Александрийската библиотека, бяха унищожени. Започна дописването на евангелията и от тяхното множество само четири бяха избрани за канонични и църковно угодни. Към божествената същност на Иисус, за да бъде разбрана и приета от простолюдието, беше пришит и човешки произход, който петстотин години след неговото Възкресение намери добра почва сред материално мислещите човешки същества: “Щом е човек, Иисус е познал насладите и отговорностите на битието! Не е възможно да не е създал семейство и деца, които също са имали деца. Не е възможно да не са останали наследници по кръвна линия на Иисус.”
Тази удобна идея, отхвърлена с основание от християнската църква като ерес, е останала жива в сърцата на мнозина, принадлежащи към западното християнство.
След още четиристотин години, през 981 година във Франция спонтанно се заражда и бързо се разпространява сред простолюдието идеята за поход към Светите земи от бедни православни християни, мечтаещи да се поклонят на гроба Господен с надеждата докосването до святото място да облекчи тежкото бреме на техния живот. Събират се към 8000 души поклонници, които в по-голямата си част загиват по пътя най-вече от болести и глад.
Никой не се завръща по родните си места. Първият поклоннически поход към гроба Господен е неуспешен.
Липсата на каквато и да било информация за похода разпалва фантазията на хората и твори легенди за благата, на които се радват първите поклонници в Светите земи.
Минават осем години и през 989 година се организира втори поклоннически поход. Групата е от 10 000 души. Той също е неуспешен, защото голяма част от участниците умират по пътя, а достигналите до Константинопол стряскат местното население с вида си и са избити по заповед на император Василий II. Отново няма завърнали се по родните си места и вече никой не може да убеди всички угнетени и бедни християни, че техните събратя поклонници не се радват на Божията благодат в Светите земи и не черпят колкото им душа иска от рога на изобилието.
Третият поклоннически поход е събрал под хоругвите с кръстния знак 12 000 души. Групата хора отново е зле организирана и тръгва по пътя на своето поклонничество в края на 1001 година. В началото на 1003 година всички изостанали групи поклонници достигат до Константинопол. Този път император Василий II решава да пропусне срещу заплащане участниците в похода. Всички оцелели са качени на кораби, но отново не достигат до Светите земи. Продадени са като роби от капитаните на тези кораби в Северна Африка.
След години до родните си места успяват да се върнат петдесетина човека. Кой както е могъл, се е спасил от робство и е докретал до родния си дом. Мълвата за тяхното завръщане се разнася бързо. Разказите на тези оцелели и много страдали хора охлаждат за близо 100 години желанието на западните християни да търсят благодат за себе си чрез поклонничество до гроба Господен.
И трите поклоннически похода са минали през българските земи. Пропуснати са без условия от Самуил, наместника на цар Роман и след неговата смърт през 997 г. възцарен на българския престол, защото участниците и в трите похода не са плячкосвали, грабели, изнасилвали и убивали хора по пътя си.
„Балдуин дьо Буйон влиза в Едеса през февруари 1098 г.”, худ. Йозеф Робер Флюри, 1840 г.
92 години по-късно Балдуин дьо Буйон (граф на Едеса) и по-големият му брат Годфроа дьо Буйон организират Първия кръстоносен поход към Светия град Йерусалим. Годината е 1095. Вдъхновени и благословени от католическата църква и папа Урбан II, под знамената на кръстоносците се събират всички, за които освобождаването “на гроба Господен и Светите земи от неверниците” е пътят към свободата... или към богатството.
Една от уловките за привличане на доброволци и поклонници е твърдението на двамата братя с графски произход, че са потомци по кръвна линия на Иисус. И били много убедителни с думите си, че всеки, поклонил се пред неговия гроб в Йерусалим, ще бъде свободен и богат.
Бедняците и голтаците, чули немалко проповеди на българските богомили, намерили почти от 20 години добър прием във Франция, крещят “Да живее Бог” и се записват в народния кръстоносен поход. Вече им е казано, че щом тръгват на поход в името на Бог, всичките им грехове ще бъдат опростени веднага след като се поклонят на Божия гроб. Годината е 1096.
До Босфора армията от бедняци, голтаци и оскотели същества значително намалява. Болестите, стълкновенията по пътя са ежедневие. До Константинопол достигат малцина от голтаците, а там император Алексий I Комнин ги избива. Походът е неуспешен.
През 1097 г., като втори лъч на първия кръстоносен поход, тръгва отлично въоръжена армия от рицари.
Общото между бедняците и рицарите са грабежите, разрушенията, палежите, изнасилванията по целия им път извън Франция. Белград е веднъж плячкосан от голтаците, а година по-късно доплячкосан и опожарен от кръстоносците. На оцелелите в по-голямата си част рицари Алексий I осигурява кораби срещу заплащане.
