Интервю на сп. "Кармичният кръг". Автор: Редакционен екип. На всички, които черпят от извора на списание "Kармичният кръг", напомняме, че е коректно да ЦИТИРАТ ПЪРВОИЗТОЧНИКА.
---
Коя беше Светлана Тилкова – Алена
Ранни години и образование
Светлана Тодорова Арсова - Тилкова, позната на милиони българи като Алена, е родена на 26 януари 1955 г. в София.
Тя завършва 91-ва Немска езикова гимназия през 1974 г., а след това Висшия икономически институт „Карл Маркс“ (днешния УНСС), специалност „Международни икономически отношения“, както и икономическа журналистика.
Пътят към астрологията и незримия свят
Още от най-ранно детство Алена вижда незримия свят, което я насочва към астрологията и нумерологията.
През 1977 г., при двумесечния си престой в Япония започва да изучава астрология. При един от преходите по пътя на коприната, на височина над 4000 м на Тибетското плато, Съдбата я среща с нейните Духовни учители, които в продължение на 15 поредни години я обучават да контролира дарбата си и умението за преход през времето и пространството, да левитира, да обогатява знанията си за човешката душа, да тълкува кармата и разказва за преражданията без хипноза, въз основа на сребърната нишка свързваща душата през всичките й прераждания.
Автор, Духовен учител, основател и единствен автор на списание „Кармичният кръг“
През кариерата си на астролог, която от хоби превръща в професия Светлана Тилкова - Алена се превръща в астрологът на България. Тя е автор на повече от 280 000 хороскопа за хора от цял свят, на десетки книги, курсове по нумерология и астрология, както и на уникални статии, посветени на кармата, личната съдба и духовното развитие.
Тя е създател, единствен творец и главен редактор на нейното авторско списание „Кармичният кръг“, което в продължение на четвърт век излиза всеки месец на първо число и достигна до своя юбилеен брой 300 – последният брой, който тя подготви малко преди да си отиде. "Кармичният кръг" е единственото списание на планетата списвано само от един човек.
Астрологът на България
Нейният стил е категоричен, ясен, често безкомпромисен, но винаги насочен към това човек да поеме отговорност за живота си, да уравновеси кармата си и да не крие своето бездействие с оправдания за злата Съдба и човешка злина.
Последните месеци – през очите на сина ѝ
„Не можех да повярвам, че това се случва точно с нея“
За България Алена е „гласът на звездите“. За Мартин Несторов тя е просто „мама“ - неговата майка, неговата опора, неговият най-близък човек.
„Месец преди да почине, майка ми отпадна физически по начин, който не беше характерен за нея. Залежа се, хранеше се малко. Тя беше човек, който работеше изключително много, обичаше работата си и обичаше да помага на хората. Никога не съм си представял, не съм допускал, че вселената ще приеме мисията й на Земята за изпълнена и ще я призове обратно. Възприемах моята майка като даденост, като слънцето, вечно, колкото и емоционално и лишено от логика да е възприятието ми.“, разказва Мартин.
След прекаран COVID-19 през септември тя така и не успява да се възстанови напълно, въпреки че привидно след седмица вече "всичко е наред" и отново работи. Последните две години са тежки за нея - без да бъде уведомене и без да й е поискано съгласието е подложена на шест и половина часова пълна упойка от имплантолог, който предполагам е полагал Хипократова клетва. Трябваха й близо шест месеца да се възстанови, и ако не беша Алена, възстановяването нямаше да е възможно. След месеци я блъснаха на събитие хора без корен, които така й не и простиха остроте материали за Северна Македония. Отново й бяха нужни месеци да се възстанови. Голяма работа, че кармата бързо ги възмезди. Натрупана многогодишна преумора от непрестанна работа без почивка, без събота и неделя започна да й личи. Всичко това, заедно с последствията от вируса, започва видимо да я изтощава.
Телефонно обаждане, което прорязва сърцето
„Имаше момент, няколко дни по-рано, когато ѝ се обадих по време на обедната ми почивка, просто да я чуя. Тя вдигна и не ми остави много шанс за разговор, направо ме отряза - каза, че е уморена и иска да си почива, и че по-късно ще ми звънне. Не ми звънна…“, спомня си Мартин.
Той предполага, че тя е знаела, че краят наближава, но е опитала да го предпази: „Аз съм изключително емоционален човек, близките ми го знаят. А и как се казва на детето ти, че си отиваш от този свят и това са ти последните дни… Трудно ми е да го проумея.“
Последната вечер: „Не търкай очички“
Два дни преди кончината ѝ трябва да ѝ вливат системи за втори път. „Усещах, че нещо не е наред, бях адски притеснен и чаках да ми се обадят и да ми кажат, че всичко е наред“, разказва той.
Вместо това телефонът звъни с ужасна новина: лекарят му казва, че е добре да отиде, защото това са последните ѝ дни. „Изтръпнах, животът ми взе да се срива под краката ми“, признава Мартин.
В следващия момент той хваща такси и отива. „Беше 23:30 вечерта. Говорих с нея, молих я да се храни. Насълзиха ми се очите, но не исках да ме гледа разстроен и скришно гледах да си забърша сълзите. Когато пак се обърнах, майка ми ми каза: ‘Не търкай очички’.“
Това изречение - просто, майчинско, нежно - остава запечатано в него като последния ѝ жив жест на грижа.
Сутринта, в която светът спира
„Постоях още малко, после се прибрах. Беше петък. В събота исках да я видя, но ми казаха, че днес не е добре да отида“, казва Мартин.
На следващия ден, неделя, в 9:12 сутринта, телефонът отново звъни. Този път е баща му: „Майка ти си отиде.“
„В този момент светът ми се срина. Аз се сринах“, казва синът ѝ.
Вина, болка и любов отвъд живота
„Боли ме, че не доживя да се радва на внуци“
Мартин не крие чувството за вина, което често спохожда хората, преживели голяма загуба.
„Чувствам вина и болка, че не съм прекарвал достатъчно време с моите родители, вина, че съм ги разочаровал… Толкова много ми тежи, че така и майка ми не можа да доживее да се радва на внуци, да бъде баба… Боли ужасно. Много ми липсва“, признава той.
Вярата, че душата не умира
В същото време именно вярата му дава опора.
„Помага ми знанието, че майка ми не беше обикновен човек, както всички нас, и аз знам, че за да си отиде от този свят, тя е изпълнила задачата си тук. Вярвам, че майка ми винаги ще бди над мен и ще ме напътства, макар физически да не е до мен.“
Той продължава: „Утеха ми дава знанието, че майка ми е жива, там някъде сред звездите. Сигурно вече е и с нейното си тяло, защото знам, че хора като нея не умират. Вярвам, че сега ни гледа отгоре и ни се радва и сигурно се чуди защо толкова много страдаме, след всичко, на което ни е учила за живота, когато тя е добре и бди над нас…“
Уроците на една майка: да обичаш живота
„Да се радваш на вятъра, на слънцето, на птичките“
Когато говори за нея не като за астролог, а като за майка, Мартин описва най-големия ѝ урок така:
„Майка ми винаги е казвала, че човек трябва да обича, да се радва на живота, на вятъра, на слънчевите лъчи, на птичките, мухичките, на природата и всички живи същества. Казваше ми да мисля винаги позитивно и да вярвам в себе си…“
И въпреки всички философски послания, най-често в съзнанието му изплува една съвсем проста фраза: „Не търкай очички“ - тихият символ на цялата майчина нежност, събрана в последните мигове заедно.
„Мила, любяща, неземна“ – така иска да я помним синът ѝ
Три думи за една цяла вселена
Попитан как би описал майка си с три думи, Мартин не се колебае:
„Мила, любяща, неземна.“
„Искам хората да я пазят в спомените си с топлината и добрината, които носеше. Винаги усмихната, готова да помогне на всеки“, добавя той.
Гласът на сина - личното прощаване
Думите, които не са успели да бъдат казани навреме
Ако имаше още една минута с майка си, Мартин знае точно какво би ѝ казал:
„Щях да ѝ кажа, че много, много, много я обичам (аз и сега го правя, всеки божи ден, на глас или наум с поглед, отправен към звездите), щях да ѝ кажа, че ще ми липсва безумно много и че искрено съжалявам, че не съм бил достатъчно добър и достоен син.“
Обещанието към нея
В края на разговора той формулира прощалните си думи така:
„Ще живея с чест и достойнство, ще поемам ударите на Съдбата с усмивка. Няма да те разочаровам. Сърцето ми е разбито, но ще нося любовта ти със себе си завинаги. Почивай в мир, мамо. Обичам те безкрайно. “
Кой е Мартин Несторов
Синът, който остава да носи светлината ѝ
Мартин Несторов е синът на Светлана Тилкова - Алена.
По професия е програмист с близо 20-годишен опит в сферата на уеб разработките. През годините професионалният му път се развива в технологиите, но личният му живот неизменно е свързан със света на астрологията и незримото през присъствието на неговата майка.
Днес, след кончината ѝ, той остава човекът, който най-добре познава човешкото ѝ лице - отвъд публичния образ, отвъд хороскопите и медиите. Неговите думи, изпълнени с болка, но и с огромна любов и уважение, са живото доказателство, че зад името Алена стоеше не само астролог, а майка, съпруга, любящ и незаменим човек.
Една жена, която „поема към звездите“ и един син, който продължава напред
На 16 ноември 2025 г. България загуби своя най-популярен астролог, а едно семейство - своята опора, съпруга и майка. Но за Мартин Несторов и баща му Андрей тя не е просто спомен. Животът на Алена продължава - в нейните книги, в думите ѝ, в съветите и уроците ѝ.
Но най-вече - в сърцето на сина ѝ, който носи светлината ѝ напред.
И може би най-точното обобщение на тази история са неговите собствени думи: "Сърцето ми е разбито, но ще нося любовта ѝ със себе си завинаги."
