Учителко любима!

Две думи, които загубиха своя смисъл преди 25 години. Тогава и през ум не ни минаваше, че крахът на социализма, който искахме бързо да заместим с капиталистическата демокрация, ще отвори пред нашето общество една бездънна пропаст. Естествено паднахме в нея и, изненада, хареса ни и някак си лепна на нашата душевност. Пропастта, в която правилата на старото бяха зачеркнати, даже и добрите, а за тези на новото се оказа, че сме недорасли и не ги разбираме, въпреки че на думи са ни ясни. Демокрацията със своето имане, за която толкова мечтаехме, ни свари неподготвени на 10 ноември откъм морални критерии и обществени правила. Естествено побългарихме я и я превърнахме в анархистичен феодализъм. Далавераджийството като смъртоносна епидемия зарази цялото ни общество от най-ниските прослойки до върховете на държавата. Мускулите се превърнаха в култ и в комбинация с корумпираността изтикаха потребността от знание като мотив за житейска реализация в ъгъла на мухлясалата непотребност. На масата от хора в България знание и образование вече не им е потребно. Няма да им бъде потребно и поне в следващите десет години. Тази е моята най-оптимистична прогноза.

Учителко любима! Пиша тези две думи и сякаш чувствам носталгия по това съвсем нелошо мое ученическо битие, изпълнено със съдържание, с обич и уважение към тази или тези, които ни водиха по пътя на новото знание. И ние, учениците, и нашите родители уважавахме учителите и имахме респект към тях. Така беше по времето, когато моето поколение ходеше на училище, поколения преди нас и няколко поколения след нас. Днешните поколения ученици, като си припомня и годините на основно, средно и висше образование на моя син, ще възприемат думите ми като нещо толкова невъзможно древно, сигурно случвало по времето на динозаврите, че не си струва да се говори за него.

В онова далечно динозавърско време за родителите беше съвсем естествено да подготвят децата си за първия учебен ден, да ги научат на буквичките или поне на някои от тях. След първия звънец Учителите поемаха щафетата и на никой никога не би му хрумнало да се запита дали детето му няма да е пребито от дрогиран съученик, от изнервен даскал или изнасилено в тоалетната.

Получавам много писма от учители. Били им ниски заплатите, били подложени на ежедневен стрес, не издържали децата, които често се държали като агресивни изпуснати животни в клас и ги заплашвали със саморазправа или с родителите си, ако си позволят своеволието да им пишат слаба оценка за липса на знания.

В писмата на родителите погледът е от друг ъгъл. Децата не искат да учат, защото не разбират материята по един или друг предмет, учителят гледа да му мине часът и изобщо не го интересува какво се случва през това време.

Учениците, които ми пишат, виждат нещата откъм тяхната си куличка. Упрекват родителите си, че или са ги лишили, или нямат възможност да им купят последния модел мобилен телефон или таблет и отказват да учат, за да ги изнудят и да получат насила желаното. Същите тези ученици недоволстват от своите учители, които били „тъпи“, защото не разбирали нищо от техника, но им правели забележки на тях – великите, и все още много неграмотни тийнейджъри, че не са способни да помнят, не могат да правят елементарни логически изводи, липсват им думи, за да се изразяват разбрано и всъщност са си функционално неграмотни.

В тази абсурдна ситуация, съвсем логично появила се с деградацията на нашето общество след 10 ноември, сякаш няма изход, а само недоволни. Позволявам си да не съм съгласна с мотивите нито на учителите, нито на родителите, нито на учениците.

Да, учителите получават ниски заплати. Сигурно е така, както и в много други сектори в държавата ни. Нямам представа дали образованието в България се срива нарочно заради някаква теория на конспирацията или заради типичното ни безхаберие, с което разрушаваме и унищожаваме всичко, създадено преди нас. Като добавим и натрапчивото социално разделение в редовните училища, възниква въпросът защо изобщо млади хора стават учители и преподаватели. Дали са мазохисти, идеалисти донкихотовци или знаят, че могат да си докарат добър страничен приход, ако пишат подходящи оценки на учениците и студентите си. Всеки сам решава за себе си, защото, откъдето и да го погледнем, учителството е призвание. Което обаче не изключва далаверата. За всички учители, които искат да бъдат такива, но страдат заради заобикалящия ги тормоз, е вариант да потърсят работа извън България или в частния бизнес. Може би, ако България остане без учители, образованието постепенно ще бъде издигнато на нивото отпреди 1989 година, когато българските ученици и студенти будеха завист извън родината си със своите знания. И сега има такива деца, но, уви, те не са толкова много, а и плановете им по-често са свързани с работа и живот извън България след завършването.

Не съм съгласна и с родителите, особено когато ми пишат, че вместо да си почиват и да имат време да се видят с приятели, докато детето е на училище, то им създава проблеми, бяга от час и се прибира, когато не го очакват. Мнозина от родителите осъзнават, че децата им вървят по път, който те не разбират, и тъй като не знаят как да им бъдат полезни, са ги оставили на самотек. Изключвам от тази група онези родители, които са вменили на децата си, че образованието е умряла работа и винаги с някоя далавера могат да се изкарат пари както са го направили те, защото в България има много способи да се краде, при това по законен път.

Не съм съгласна и с тези ученици, за които родителите са брашненият чувал, чието изтупване дава блага, и ученето е само средство за изнудване. С мобилните и интернет комуникации много от децата забравиха да общуват. Речниковият им запас е елементарен, с малко думи, но много въпросителни и възклицателни звуци. Как днешните подрастващи поколения, за които знанието е тегоба, ще са полезни на себе си и на родината си в настъпващото с бесен галоп време на високите технологии – нямам представа. В следващите десетилетия необразованите хора ще бъдат непосилен товар за повечето от държавите по планетата Земя, от който те ще търсят начини да се отърват дори и с насилие. Защото никого не можеш да заставиш против волята му да се образова.

Докъде ли ще стигнем в мислите си, когато се досетим, че една мъничка част от днешните незнаещи ученици, но утрешни също тъй невежи висшисти ще бъдат нашите политически водачи в следващите десетилетия. Умните хора ще си кажат, че е по-добре да си бият камшика и да се установят някъде, където простотията и корупцията не са пример за подражание, а България ще продължи да бъде резерватът, от който нормалните общества ще взимат пример какво не трябва да бъде, за да преуспяват.

Как да превърнем непотребността от знания и образованост в потребност в нашето общество? Убедена съм, че разковничето не се е скрило в проблемната ни образователна система, а на съвсем друго място. Вероятно като страничен ефект, отекнал и върху образованието, проблемът е породен от неефективната ни съдебна система. Нужно ли е да учиш, когато и всякакви далавери да правиш, можеш да излезеш сух от водата с правилното поведение, защото законът у нас е обтекаемо понятие. Защо да учиш, когато едно дело може да се разтакава безкрай до обезсмисляне, а ти да си трупаш пачки на гърба на наивниците. Защо да уважаваш учителите и те да са твой пример, след като са толкова наплашени. И тях ги е страх за живота им и за семействата им. Ама било изнасилено дете от училищния гамен, когото всички знаят що за зрънце е. Ще си мълчат, разбира се, ако гадните медии не раздухат случая, защото знаят, че на същия този гамен нищо не може да му се случи. Законът го пази, бил малолетен. Сякаш няма малолетни престъпници. И още безброй примери.

Та това е. Образованието, истинското образование, а не бутафорното с купени дипломи и фалшиви оценки ще стане отново цел и потребност едва когато правосъдната ни система започне да действа светкавично и безпристрастно по „заслуги“. Дотогава все ще си живуркаме страхливо в мрака на първичното силовластие и всяко следващо поколение ще е по-деградирало от предходното.

Започна годината на Сатурн и на кармичната разплата между всички нас, но и между поколенията. Ако не преосмислим това, което преживяваме, ако не променим собственото си поведение, ако не поемем нашата лична отговорност за България, едва ли някога отново ще чуем думите: Учителко любима или Учителю любим, които изричахме искрено и с преклонение.