Посрещнахме Нова година както обикновено в “Интерхотел Сандански”. Около коледните по стар и по нов стил и новогодишните празници този хотел ми се струва като умален вариант на Вавилонската кула. Гостите са най-различни и всеки от тях е с културата си. И ето - след всичко видяно през тази новогодишна ваканция безброй пъти задаваният от мен риторичен въпрос намери своето решение. Питате се кой е въпросът? Веднага казвам: Защо сме такива каквито сме? Защо в България културният човек се възприема като обида за общата маса? Защо интелигенцията е обиждана и винаги при възможност унижавана? Защо обществото ни винаги се стреми, ако не може да изпъди от България, да потиска, до момента на появата на нелечимо заболяване, умните и различните хора? Защо почтеността се възприема като отрицателно качество, а насилието, наглостта, тарикатлъкът, просперитетът чрез кражба и измама - като положителни характеристики? Още много защо мога да напиша, които да допълнят изначално философския ми въпрос за това що е то българска душевност.
Правилният отговор се крие в загадката на еволюцията. Още от ученическия чин са ни набили в главите, че еволюцията винаги е спирала - възходяща или низходяща. Един непрекъснат процес. Българинът обаче според мен е частен случай на еволюцията. В нашето общество спиралата на еволюцията се е разпаднала до независими един от друг самостоятелни кръгове. Няма надграждане на култура и на човешко развитие, а през определени периоди от време животът на обществото тръгва от нулата. Всичко предходно бива отхвърлено, заклеймено и много често унищожено. Затова и простащината е естествено състояние на нашето общество. Просперирането чрез грубата сила като отличителен белег на първобитните общества е пример за подражание и всички ония по-горе зададени въпроси намират естествения си отговор. Ние сме такива заради уникалността на българската еволюция, която е затворен кръг, а не развиваща се спирала.
Примерите, които подкрепят твърдението ми, са безброй. Десети ноември 1989 г. е поредното начало. Социализмът беше заклеймен. Материалните му достижения бяха отречени и всички правителства до настоящото положиха колкото сили имаха да разпродадат и окрадат държавата. Много паметници отидоха за скраб, мавзолеят беше взривен. Още има фанатици, които се борят за разрушаването на паметници, защото били от предходната епоха. Народът изпростя до степен съвременният българин според официалната статистика да чете по половин книга на година, а поколението на подрастващите да не знае смисъла на много думи в българския език, въпреки че все още може да ги произнася. Малцината смаяли със знанията си света български тийнейджъри задължително продължават образованието и живота си зад граница. Знаят, че в България обществото ще ги смачка. На кой му е потребен блестящ ум с математични заложби, когато ежедневната борба е освен за хляба насъщен и каква далавера да направим. Както казват младите: “Да направим кинти с некоя врътка.”
Българското общество е тръгнало от своята предходна нула четиридесет и пет години по-рано на 9 септември 1944 г. Преди нея е 3 март 1878 г., а петстотин години по-рано - 17 юли 1393 г. Не смея да гадая кога ще е следващата нула от българското еволюционно развитие.
Ако ме попитате как и защо точно сега стигнах до отговора на този безброй пъти задаван въпрос, ще ви кажа, че катализаторът, заради който проблясна откритието, беше облеклото на българските гости на хотела по време на празниците.
Гърците са безкрайно шумни хора, говорят, сякаш се карат, но винаги са прилично облечени. Под прилично облечен разбирам човек да е облечен с подходящите дрехи за съответното място. Гражданите на новата държава БЮРМ (Македония), общо взето - също. Шведи, датчани, руснаци, евреи - без забележки. Но не малка част от българите, гости на хотела, бяха потресаващо облечени. И мъжете, и жените.
Ако видите в ресторант с четири звезди хора по анцузи, не се питайте какви са по националност. Това са българи. Но така е в началото на всяко развитие. Анцугът и фланелките са открити и се ползват, но за ризата и костюма все още не се предполага, че съществуват. В една от вечерите си позволих даже да бъда невъзпитана и да се заглеждам към съседната маса, на която стояха три двойки. Сигурно са се почувствали много велики, че погледът ми толкова често се спира върху тях. Но те си бяха и уникални. Пропускам скучния елемент, че включително и жените, бяха в очевидно официалните си анцузи и вечерните си маратонки. Единият мъж, който изглеждаше като току-що пръкнал се от първичния бульон, ъгловат, груб и недодялан екземпляр, почти през цялата вечер беше с качулката на анцуга връз главата си. Другият мъж обаче беше с дънки. Е, фланелката му беше с къс ръкав и до пъпа, но за това няма да придиряме, защото когато го разгледах по-обстойно, с потрес установих, че той се е появил в ресторанта по джапанки на бос крак. Последният щрих в образа на този съвременен Бай Ганьо беше дебелата пура в ръката му. Такава гледка никъде по света не може да видите на обществено място. А аз много съм пътувала. Когато попитах познат от града редно ли е такива хора да стоят в ресторанта, той ми отговори нещо съвсем неочаквано, с което сякаш искаше да се извини, вероятно за страха на персонала. “Тези ли? Остави ги. Видели са се с пари, че са им платили да затрият некой невинен човечец.” Явно подобен тип хора и друг път са били екзотиката в града.
Хотелът е строен по австрийски проект и проектантите му са предвидили асансьор, който да води директно към басейна, за да не се смущават гостите на хотела от хора в хавлии, преминаващи през фоайето на излизане от основните асансьори. Вътрешният асансьор се използва основно от чужденците. Шкембелиите по хавлии, техните дами и чат-пат деца от български произход задължително минават през фоайето. Всички трябва да ги видим колко са велики, но и през ум не им минава, че чужденците им се подиграват.
Обикновено когато си почиваме в хотела, проспиваме закуската и си пием кафето във виенската сладкарница, която е във фоайето. Слизаме на 1 януари, честитим на персонала Новата година, сядаме и изведнъж вниманието ни се отклонява по посока на едно от сепаретата, където седят две българки и едно дете... ПО ХАВЛИИ! Следобед на 2 януари четирима мъжаги по хавлии си пиеха кафето в лоби-бара на хотела. Какво свободомислие, какъв кураж, какво величие... на простотията. Но така е в първичните общества, които почват от нулата. Ценностите са размити. Простакът е мъдрец, мутрата - народен герой, а нехванатият крадец - Бог.
Тук е мястото да кажа, че в програмата на Министерството на образованието има огромен пропуск. На повечето ученици в наши дни образованието за нищо не е потребно. Не е ли по-добре, след като живеем в общество без трайни традиции, още от първи клас децата да бъдат учени на поведение и етикет. Поне на запад от България да не им се подиграват като на непълноценни хора втора ръка.
