Имидж. Една интересна чуждица в съвременния български език, която, както много други подобни несвойствени за нашата реч думи, иска да ни внуши, че е по-стойностна и по-всеобхватна като смисъл от българския си еквивалент: образ пред хората, авторитет. Другата вероятност също не е за подценяване – в последните 20 години не малко сънародници, които имат беден речник на родния си български език, глаголят с чуждици, за да изглеждат по-значими в очите на околните, а и в своите.
Винаги съм била с убеждението, че моят личен имидж си е съвсем лъснат и нямам причина да се притеснявам за авторитета си както в родината, така и пред приятелите и партньорите ми извън България. Оказва се, че греша, след като Сергей Станишев, докато е бил премиер, е платил един милион евро на австрийски лобист, за да лъска имиджа на България в Австрия и в частност моя като редови български гражданин. Разбираме, че въпросният лобист е върнал обратно към неслучайната пиар агенция, на която Станишев е възложил задачата, сто хиляди евро. Някъде прочетох, че били двеста и петдесет хиляди. Същия този австрийски лобист сега го разследвали за корупция в родината му. Е, как да не се зарадваш, че така ни е лъснал имиджа, че в момента и в парламента на Австрия, и в медиите България и корупция са си лепнали като лъжицата за меда. Вие да чухте Станишев да се извини, че е допуснал очевидна грешка, давайки държавни пари за изграждането на добър образ на България, което според мен е загубена кауза. След малко ще обясня защо. Не се извини и няма да се извини, защото на всички е ясно, че парите са дадени не за да се гради образ на България в Австрия, а заради онази част от сумата, която е трябвало да бъде върната в България и посредством доверени фирмени сметки да влезе в частен джоб за лична облага. Което си е злоупотреба със служебно положение. Въпреки че надали ще понесе законово възмездие, защото всичко си е изпипано по правилата. Не можем да му се сърдим на човека. Знаем, че в България в последните 22 години значителна част от политиците ни са единствено консуматори на държавни блага и изповядват философията, че най-късият път към богатството минава през политиката.
Не ме интересува каква е била личната изгода на бившия премиер. Интересно ми е само с какви очи Станишев ще се изправи пред пенсионерите, на които уж заради левите си идеи и партийна принадлежност се изживява като стожер пред жестокия капитализъм, лишаващ ги от хляб и лекарства. Предполагам, че няма да има никакви скрупули, тъй както не се безпокои, че фотографите са го увековечили с часовник „Картие“ от розово злато на стойност двадесетина хиляди лева. От колко ли пълни заплати трябва да се лиши един премиер, за да си купи подобен часовник? Ще ви кажа - поне от осем. Човекът се оправда, че му бил подарък. Което пък намирисва на благодарност за свършена услуга заради заемания пост. И пак не е имиджово... но само извън България. У нас подобно мислене си е част от далаверата, защото знаем, че корупцията в България няма почва за развитие. Всичко е далавера, а тя е естествена част от българската душевност. Затова и ни куца имиджът пред света. Направо си е отрицателен. И е напълно безсмислено да се троши народна пара, за да се лъска нещо несъществуващо.
Образ пред света и авторитет с пари не се избелват, нито се купуват. Те се градят с десетилетия и столетия първо вътре в самото общество, между хората, и едва впоследствие могат да прескочат границите на държавата, за да създадат онова впечатление, което твори авторитета на нацията пред света.
За какъв положителен образ на България можем да говорим, че и пари да плащаме, за да го градим, с тази къса памет, безхаберие и далавераджийство, които са се вкоренили в нашето разбиране за живота.
За нас вчерашният ден е тъмно и дълбоко забравено минало. Ние живеем само в настоящето и само в един негов миг. Изживяваме се като богоугодни същества, които всички трябва да уважават, защото са ни длъжни и удобно забравяме, че хората извън България - дали ще е редови гражданин, пристигнал на туризъм у нас, фирма, решила да прави бизнес с български партньори, или пък държавна делегация, не забравят видяното, прочетеното, стореното им по нашите земи.
Без да се напъвам да си припомням, защото са естествена част от бързо забравеното ни битие или безхаберно подминато настояще, ви предлагам няколко примера за впечатляващия ни авторитет и имидж, но отрицателни.
Снимките на уличното кутре Мима с отрязаните крака обиколиха цял свят. И бяха запомнени. Кучето беше осиновено в Германия, където му направиха и протези. Дали в главата на редовия германец ние сме нещо по-различно от жестоки и безчувствени твари? Етикетът се лепва върху всички ни - ние, българите, сме такива - а не само върху анонимния озлобен ненормалник, осакатил животното.
Пред халите в София се търкаляше откъсната, повтарям, откъсната глава на куче. И май на никой не му направи впечатление. Но този садизъм също е запомнен и видян не само от българи, а и от чужди туристи. Те какво ще разкажат в родината си и дали няма да покажат съответната снимка на невярващите, че това става в Европа?
Англичани си купили къща в китно българско селце. Ремонтирали я и решили да се върнат до Англия. Каква била изненадата им, когато след връщането в тяхната нова родина България открили, че домът им е не само ограбен, но и всичко, което е могло, е потрошено. Хората откъде да знаят, че за десет села отговаря само един полицай, а за мнозина български граждани унищожението е душевна потребност. Нищо че били цигани. Все са български граждани. Като властимащите от близкото минало Костов, Бакърджиев, Софиянски, които с пионерското дръзновение на творци на историята взривиха мавзолея на Георги Димитров. Един от трите на планетата. Авторитетът и имиджът, които сами си съградихме, с пари не се лъскат, ако ще и милиарди да са.
Туризмът на България бил отбелязал 10% ръст в предходната година. Чудесно. Дай Боже двойно тази година, но клеймото - българското Черноморие е евтина алкохолна дестинация, ни е лепнато. Радваме се на парите на най-бедните прослойки, дошли от Запада, и позамогнали се такива от Изтока, но авторитета ни го няма и богати туристи у нас няма да дойдат. Поне в обозримото бъдеще, защото не се славим с добро име.
Да сте чули някъде в държавите, които са ни за пример, санитар да изхвърля трупчета на бебета в контейнера за боклук, защото бил сбъркал? Не сте и няма да чуете. Или пък за блъснат и убит човек на пешеходна пътека убиецът шофьор да получава условна присъда? Дали е проява на авторитет, достоен за уважение, фактът, че родното правосъдие не успя да намери доказателство за убийството на българския студент Борилски от други двама български студенти в Париж въпреки безспорните доказателства, предоставени от Франция. Трябваше да се намеси френският посланик, за да получат убийците възмездието си. Корупцията не е авторитет.
Спомняте ли си - преди 6 години имаше един български посланик в Германия – Николай Апостолов, който, за да не го хванат, че е пил, се опитал да избяга, прегазил крака на немски полицай и отказал да даде алкохолна проба. Знам, че не го помните, но тази типична за родината ни и много нетипична за западните държави картинка също гради пъзела на отрицателния авторитет на българската държава.
Чуждестранните туристи, посетили София, по правило минават и през НДК. Какво според вас е мнението им, с което си отиват, фотографирайки озадачено останките на ограбения паметник „1300 години България“? Без колебание можем да му сменим името и да го наречем паметник на българското безхаберие. Паметник на нашия авторитет пред света.
Нелепо е да даваш пари за чистене на имидж, който нямаш. И поне засега звучи като утопия възможността българският гражданин, независимо от неговия етнос, да промени мисленето си и да припознае европейските ценности като свои. Дотогава България все ще си обитава задния двор на Европа. Ще се радваме, че сме в Европейския съюз, но удобно ще забравяме, че сме допуснати не защото заслужаваме, а заради земята, която сме получили в наследство от своите деди. Земя, върху която не малко българи чувстват жизнеутвърждаващата ги потребност шумно да храчат и да се секнат, за да демонстрират превъзходството си над природата и заобикалящите ги двукраки, родни и международни. Колко ли пари ще са необходими, за да европеизираме този безценен детайл от нашата душевност? Е, щом е безценен, значи не се продава, защото туй, дето ни идва отвътре, то с пари не се купува.
