Искаме да сме богати

Кой не иска? Е, ако не сме богати, то поне да имаме достатъчно пари, изкарани със собствения ни труд, за да живеем достойно и без да се чудим как да свързваме двата края до следващата заплата. Тази ежемесечна дилема е заробила съзнанието на мнозина българи. А когато битието те смачка и те мачка ката ден, мислите започват да се въртят в порочен кръг, в който оцеляването е цел, а не случайно моментно изпитание.

България е най-бедната държава в Евросъюза. Все ни галят ушите с обещания за повишаване на жизнения стандарт. Някои от българските правителства успяват поне малко да ни обнадеждят. Други, докато ни лъжат, че забогатяваме, ни ограбват и още обедняваме. И все чакаме Месията, който да направи чудото невиждано и да изсипе върху нас рога на изобилието, но ако може – без да си даваме зор. Когато крещим срещу бедността си, такава уста отваряме, че и триглавата ламя ще глътнем на един залък, но дойде ли моментът до работа, най обичаме да се скатаваме и все държавата ни е длъжна. Този навик ни е от социализма и вместо след ‘89-а година да отмре, той като епидемия поразява дори и хората, за които социалистическите ни привички са стародавно и забравено минало. Все по-малко работят, все повече чакат наготово от държавата. Искаме парите на Запада, но категорично отказваме да работим по западному. Производителността на труда в България е далеч по-ниска от тази в държавите, към които се стремим да се приобщим. Мързеливите не са малко, спор няма, затова голяма част от работливите и умните напуснаха България. Напуснаха и много българи, които имаха добри доходи, но всеунищожителната завист и омраза, покрили с невидим похлупак родината ни, им пречеха дори да дишат. Превърнахме се в резерват за бракувани души, на които Вселената като че ли е дала последен шанс да се вземат в ръце и да работят за собственото си благо, вместо да измират, мразейки се един друг.

И така до последния българин. Страховита е картинката, но не е невъзможна, имайки предвид, че в България на всеки десет минути по един човек се разболява от рак, смъртността ни е в челната тройка на планетата, при това без война. Раждаемостта намалява с такива темпове, че вече битуваме в полето на демографската катастрофа. Образованието уж е важна държавна задача, но все повече са неграмотните не от немотия, а защото образованието за тях е тегоба, а не благо в битието им. Искаме висок стандарт, но как ще го достигнем с неграмотни хора? Искаме висок стандарт, но някак си не с работа, а с далавера. Иначе как да определя съществуването на близо четиристотин партии в милата ни родина.

Всяка партия на теория има своя идеология, която я различава от другите партии. Нима България е световният прецедент и ние сме обогатили човешката култура с близо четиристотин различни идеологии! Само глупак би повярвал, но очевидно и глупаците не са малко, и партийните далавераджии също, нищо че само пет-шест партии щели да влязат в 44-ото Народно събрание. Разпиляването на гласове по партийки не е признак за ум, а точно обратното в днешното изключително напрегнато международно положение, което ни дава знак, че глобалните войни не са в миналото на планетата, а все още предстоят.

В предизборните дебати по телевизиите се наслушахме на шедьоври на глупостта. Заиграването с демографската катастрофа в България беше всепартийно, някъде с разум, някъде с лъжи, съшити с бели конци, някъде като бисери на мисловната немощ в парламентарната надпревара. Кандидат-депутатка ме зашемети с прозрението си как да увеличим раждаемостта. Жената плесна на масата неопровержимия аргумент, че по времето на СИВ България е имала 9 милиона население, а след разпадането му сме се смалили до 7 милиона. Някак си не стана ясно дали партията, битуваща в дясното на политиката, иска връщането на СИВ и конвертируемата рубла, или СИВ ще бъде нещо като славянски полов атлет, който ще опложда българките. Дотук добре, но как ще се случи тази сексуална вакханалия, след като в СИВ основната водеща сила беше тогавашният СССР? Той се разпадна, а ние се сритахме с Русия. Сритахме се веднъж заради продажни политици. Втори път, защото все смесваме икономиката и интереса на държавата с моментната политическа конюктура. Затова и България няма национална доктрина. На думи сме патриотари, на дела – безродници. Така живеем в нашия си резерват, в който сме велики, но медиите, електронни и печатни, се пазят като дявол от тамян да разкрият образа на българина по начина, по който ни вижда светът, а той не е никак лицеприятен.

Един друг мисловен гигант, и той кандидат-депутат, обясни, че имал малък бизнес, но не си плащал данъците към държавата, щото имал затруднения и ако неговата партия дойдела на власт, щели да напечатат пари и да раздадат на всички фирми, за да развиват бизнеса си. И това ако не е тъпоумие, което бленува да повтори Виденовата инфлация от 3000 лева за долар, не знам как да го нарека. Сигурна съм обаче, че и за тези ще гласуват, защото по традиция в България хората гласуват не с разума си, а с емоцията. Напоследък с емоцията на омразата, заличила дори най-мимолетния повей на рационална мисъл. А там, където омразата гласува, разумът робува на глупостта и далавераджийството. Затова и никога не бихме могли да проявим трезвата мисъл, сочеща рационалния избор, полезен както за държавата, така и за всеки отделен неин член, какъвто пример ни даде Холандия с изборите преди десетина дни.

Искаме висок стандарт, но живеем като сенки на емоцията си, на негативната си емоция, която има силата да разруши дори египетските пирамиди, какво остава за крехката ни психика и болна физика. Това са две несъвместими състояния на духа и битието. Мразим и оглупяваме, а глупав богат няма, освен ако не е получил наследство и пред него стои тежкото изпитание да го пропилее.

Искаме мозъците ни да не напускат България, но няма как да ги спрем. Повечето от тях печелят добре и без лицемерните вопли на уж загриженото ни общество. Пъди ги от България не мечтата за големите пари, а гадната българска подлост, ще кажа – един нелечим душевен недъг на българина – с най-голямо удоволствие и наслада да вреди и тормози по-кадърния. Кадърният обаче напуска България, защото навсякъде е приет с отворени обятия, а тук остават все по-безперспективните хора, мразещите всичко и всеки, голяма част от функционално неграмотното ни младо поколение. Откъде тогава да дойде високият ни стандарт? Необразованият човек обичайно чака от държавата, а не принася за нейното забогатяване. Същото е положението и с образования, но невежа. Е, как да няма тогава много партии и партийки в България. Държавната хранилка е блага работа, но много партии – бедна държава.

Иде Великден. Иде Възкресение Христово. За кой ли път Божият Син идва сред нас да ни отрезви и излекува от собствената ни злина и глупост. И все не се получава. Все сме си същите и ще си останем такива до края, но искаме да сме богати!