Напоследък все по-често си задавам въпроса в каква държава живея и какво променя хората, с които Съдбата е решила да бъдем сънародници. Защо ежедневно се сблъскваме с непровокирана агресия? Защо според някои най-лесният начин да постигнат целта си е чрез насилие над чуждата воля и отнемане на човешкия живот? Все оправдавах хората, че им е трудно заради прехода от социализъм към неизвестно какъв капитализъм, че е безработица, че сме във финансова криза, но се убедих, че причината е друга. Липсват ни морални устои и Вяра.
На пръв поглед хората обедняват. Статистиката също го потвърждава. Но спестяванията в банките се увеличават, луксозните коли по пътищата също. Народът сякаш живее двойнствен живот. Официално обедняваме, неофициално забогатяваме и със сигурност парите в повече не идват само от български граждани, работещи зад граница. В странно време живеем в последните 22 години. Измамата и кражбата са на почит, далаверата се е превърнала в символ верую на българина, проправят си широка магистрала злобата и омразата и обсебват дори и тези, които никога не са мразили и не са изпитвали озлобление към чуждите успехи. Материалното ни битие неизбежно дава своето отражение и върху начина, по който възприемаме своята културна идентичност и религиозна принадлежност. С изненада научихме, че близо 200 000 наши сънародници не искат да живеят в “тази държава” въпреки доброто материално сатукво на повечето от тях и са склонни да емигрират заради изпростачилото се българско общество.
Вярата се е превърнала в поза, а позата - в лицемерно спазване на ритуали. Не ме упреквайте, че съм крайна. Ако направим сравнение за начина, по който българинът “изповядваше” своята християнска вяра по време на социализма, и допълним с начина, по който го прави в последните две десетилетия, този извод се налага неумолимо. Важна роля за обезверяването на българина играе и Българската православна църква, която, според мен, се държи като най-богатата фирма в България, държава в държавата и всички миряни сякаш са й длъжни. А не обратното. Не е чудно тогава, че за мнозинството от българите, спазващи църковните ритуали, те са изпразнени от съдържание и са по-скоро показни. В такива условия на живот и вяра като българските се създава ортодоксалният атеист. За мен това взаимно отхвърлящо се определение рисува точния образ на днешния българин. Православен заради религията си и атеист в битието си, даже и да е кръстен.
Ще ви дам няколко примера. Почти всяка от предходните години ни спохождат трагедии, свързани с убийства, с насилие и катастрофи около Коледа и Великден. Стигаме до половината път с извода, че Господ ни дава знак или пък ни наказва с трагедии около големите църковни празници, но втората част от пътя остава неизвървяна. Никога не търсим вината в самите себе си. То и как да я потърсим, като сме се вкопчили в илюзията, че все другите са ни виновни за нашето дередже.
На Разпети петък се сблъсках с един странен феномен, който до този момент не ми е правил впечатление. За празничните дни бяхме в Сандански. Народ, тълпи, панаир като на соцбитак в неделя. Около най-близката до центъра черква превъзбудената тълпа се ръгаше и блъскаше с дръзновение и омраза към околните в желанието си по-бързо да стигне и мине под заветната маса в черквата. После наши познати ни се оплакаха, че им е станало лошо, а даже имало и припаднали.
Ако вярата на тези хора беше истинска, би трябвало да са отишли със смирението, дължимо пред саможертвата на Божия син, за да пречистят душите си. Е, ясно е, че с поведението си показват точно обратното. Който може да види цветовете на аурата на тези миряни, вероятно без изненада ще установи, че преобладават тъмните и потискащи цветове на омразата и агресията. Интересно, след като не ценят светостта на храма, как ценят саможертвата Христова? Според мен никак. Присъствието в храма на мнозинството от тези миряни е показно и идеално покрива образа на ортодоксалния атеист.
Ето и още един български парадокс на вярата, възпитаващ ортодоксални атеисти. На Разпети петък решихме да бъдем в манастира “Света Петка” в Петрич, където сме се венчали със съпруга ми. За разлика от Сандански хората, дошли в манастира, чинно се редяха и чакаха да влязат, за да минат под масата. Нямаше блъсканица. Никой не роптаеше и ако болни или стари хора искаха да минат без ред. Имаше майки с деца, някои от тях - бебета. В един момент чухме силен рев. Реших, че някое детенце е паднало или е притиснато от хората, въпреки че внимаваха. Какво се оказа? Причината за писъците беше опитът на майки и баби насила да накарат или по-точно да пробутат и изтеглят деца на възраст между две и шест годинки под масата. Те крещяха, плачеха, дърпаха се. Уви, никой не искаше да се съобрази с нежеланието им да се подчинят и да спазят ритуала, доколкото разбираха какво се случва. Хората на опашката също не реагираха. Очевидно приемаха ставащото за нормално. Стана ми мъчно за децата и се запитах дали техните родители и баби осъзнават каква травма им нанасят. В желанието си на всяка цена да накарат малчуганите да пролазят под масата, още повече че в Петрич се минава на кръст, а не само напред, както е в повечето райони на България, те събуждат в невръстните деца страх. Страх, който ще остане в тяхното подсъзнание през целия им живот. Когато пораснат, те ще продължат да носят страха в себе си, нищо че с разума си може и да се шегуват и разказват като комична история случилото се в тяхното детство в църквата на Разпети петък. Ще отбягват храма и ще отказват да бъдат кръстени, ако не са кръстени още като бебета. Те ще помнят завинаги насилието над тяхната детска психика, опита да ги накарат да направят нещо против волята им и за тях храмът ще бъде враг, а не мястото, където могат да търсят утеха или да се усамотят и да споделят със Създателя болките и проблемите си. Ето още един начин за създаване на ортодоксален атеист.
Нима нямаше друг начин да бъдат убедени или просто не биваше да бъдат насилвани да спазят правилата в този ден? Нима техните близки не можеха да им разкажат приказка, която да ги подготви, особено ако отиват за първи път? А и между тях имаше такива, които явно вече няколко пъти са се противопоставяли на желанието на роднините си да изпълнят ритуала, но въпреки това те упорито за поредна година се опитваха да ги принудят да се подчинят. Този терор над крехката детска психика задължително оставя трайна следа и превръща деца, родители и баби в кармични врагове.
Оставям изводите на вас, скъпи читатели. И без това този брой се очертава най-мрачният в 11-годишното съществуване на списанието, защото питанията ви са свързани все с отвъдното, при това, дошли през май - месец на цветята и на красотата, на раждащата живот природа.
Само от нас зависи в този си живот да живеем така, че да не съжаляваме след неговия край за злобата и омразата, създадена от нас, и за хората, изпълнени с мъст, които очакват своя миг в кръговрата на безкрайния Вселенски живот, докато бъде изчистена негативната Карма. Струва ли си да бъдем вечни жертви или отмъстители? Лесно е да градим само положителни отношения, стига да го поискаме, защото сме създадени да го можем! Усмихнете се! Радвайте се и на малките красиви мигове!
