Членство книги не продава

Скъпа Алена! Дано моето питане не ти се стори обидно или не на място, но ние, твоите читатели, искаме да знаем повече за теб. След като си издала почти 40 книги, както прочетох някъде, след като те са факт и могат да се видят в сайта ти, след като “Настоящето е само ден” стана бестселър и всички ние с нетърпение очакваме или продължението - втората част, или друга нова книга, която да ни помогне да прогледнем още повече за житейските истини, членуваш ли в някой от съюзите на българските писатели? Ако е така, в кой съюз си член, защото този съюз трябва да се гордее в твоето творчество и неизчерпаемите знания, които притежаваш. Ако не членуваш, което много би изненадало всички нас, твоите почитатели, то каква е причината? Ще ти бъда благодарна, ако внесеш яснота по този въпрос.

Този път редакторската ми колонка е по-различна и въпреки че ще задоволя любопитството дали членувам или не в писателски съюз, убедена съм, че в прочетеното всеки ще открие милата родна картинка, в която идеята е подвластна на далаверата. Писмото на нашата читателка ме върна десетина години назад и събуди забравен спомен.

Преди осем години един велик български поет, когото дълбоко ценя и уважавам, Евтим Евтимов, ме попита не искам ли да членувам в Съюза на българските писатели. Тогава имах издадени 8 книги и той прецени, че са достатъчни, за да подам молба. Вижте само как звучи: молба! Сякаш на всеки желаещ трябва да бъде внушено още от първия миг, че неговото нищожество ще бъде оценявано от безпристрастни корифеи, пуснали дълбоки корени на писателския Олимп.

Приех въпроса му като нещо естествено и логично. Нормално е всеки творец да членува в професионален съюз и поне в първо лице да си казва добър ден със съратниците по перо. Дали творчеството на писателя е връх или сива посредственост, е нещо второстепенно. Не всички творци се раждат, за да бъдат запомнени даже от своето поколение.

Направихме необходимия комплект документи, придружаващи книгите. Евтим Евтимов ми оказа честта да бъде единият поръчител. Благовеста Касабова беше вторият. Лично тя внесе документите, които трябваше да изчакат, докато се насрочи общо събрание.

Изчаках си търпеливо и даже и за миг не съм се усъмнила, че няма да бъда приета. Но... след няколко месеца на дълбоки размисли у великите български писатели, от които зависеше моят прием, получих отказ. Не съм приета в Съюза на българските писатели. Без да възприемам случилото се като трагедия, не мога да не призная, че егото ми беше засегнато. Книгите ми вече имаха достатъчно добър прием на българския пазар, тъй че не страдах от липсата на самочувствие и увереност и вече знаех, че мога да изразявам думите си и като писано слово.

Попитах тогава един познат, достатъчно добре запознат с кухнята на това творческо обединение, защо е отхвърлена кандидатурата ми, след като отлично знаем, че в съюза членуват хора, написали по една книга, която сигурно и близките им не са чели. Както и “творци” на пенсионна възраст, все още витаещи във времето от преди 50 години, когато са били определяни като “достойни за епохата млади таланти”. Младостта обаче си е отишла много след таланта им.

След няколкото уклончиви отговора, че такъв бил принципът, всички творци трябвало да гласуват за приемането на новия член, че и той, моят познат, някога, когато го приемали, много се притеснявал, защото нямало как да се хареса на всичките, най-накрая изплю камъчето.

Тайната за отказа била, че за настоящите членове на Съюза на българските писатели било по на далавера да не приемат нови. Както вървяла работата, в близките години нямало да приемат нови членове, защото, ако са много, няма да могат да ползват предимствата на почивните бази на съюза и още някакви блага от този характер.

Бях изумена! Ще си кажете, че съм била и наивна, като съм си мислила, че и в организация с идеална цел не може да има далавера. Сигурно съм наивна, защото все забравям, че съм в България, страната, родила и поговорката “Лайно да е, безплатно да е”. А в случая даже не става дума за безполезен отпадък, а за ниски цени, допълнително “даряващи” фалшиво самочувствие на неизвестни никому писатели.

Посъвзех се от изненадата, позагладих малко перушина, успокоявайки егото си, че не съм толкова некадърна, и зададох логичния въпрос: Аз нямам нужда от вашите почивни бази. Книгите ми имат отличен прием. Печеля добре и винаги съм ходила на почивка на собствени разноски където поискам - в България или чужбина. Защо не са ме приели, след като не съм заплаха за никого и няма да се унижавам да търся карти за почивка с намаление.

Вярно е, каза ми познатият. Ама те откъде да са сигурни. Сега говориш така, но ако те приемат, и на теб може да ти хареса благината на евтиното. На тази желязна, но далечна от моите разбирания логика можеш само да замълчиш, да се обърнеш и да си тръгнеш.

Така завърши моята първата и последна епопея с желанието ми, при това след отправена покана, да бъда приета в български творчески съюз.

В която и да е нормална държава тази логика на отказа няма да бъде разбрана. Никъде хората не членуват в съюз заради привилегии, а още по-малко старите членове в творчески съюз да отказват приема на нови заради страха, че някой ще им отхапе от парчето привилегия. Нормалната логика е чрез членството ти да бъдеш полезен. Очевидно не и у нас обаче.

След като получих отказа, никой не ми даде официално обяснение за него. Отказано е и толкоз. И ако не бях получила вътрешната информация защо наистина се е случил този отказ, със сигурност щях да преживявам и да се самонавивам, че книгите ми не стават за нищо и хората очевидно не знаят какво да четат, щом са избрали да купят книга на Алена.

Убедена съм, че не само аз съм потърпевша. По същия начин е бил даден отказ на наистина можещи и стойностни творци - млади таланти в България, които, както и аз самата, ще намерят признание извън родината си.

Да, книгата ми “Настоящето е само ден” досега излезе в три издания и няколко допечатки тираж, на който могат да завидят много наши писатели, въпреки че са членове на съюза. За съжаление това не им помага да оставят следа с произведенията си, защото членство книги не продава.

Вече не искам и да помисля за членство в този съюз или в другия, алтернативния. Тази българска творческа организация не ми е потребна. А видимо и аз на нея. За мен е унижение да съм в съобщност с хора, използващи таланта си, колкото и малък да е той, не за да пишат книги, а за да получават привилегии, въпреки че сред тях със сигурност има писатели, които ценя и уважавам, но те видимо нямат право на мнение. Може би защото са по-добри от създателите на правилата. Защото не бива да забравяме, че в България посредствеността е господар.

А аз съм си добре и без да членувам в български творчески организации. Важното е, че дарявам знанията си на хората и те са им полезни.