Изборите идат, ще рушим Паметника

Скъпа Алена! Как тълкуваш случващото се, при това все по-често, с паметника на Съветската армия в София, с тези грозни омазвания и решението да бъде преместен? Мислиш ли, че с този акт си трупаме тежка карма с Русия?

Днес България е малка и обидно посредствени, невежи грабители, рушители я управляват, но някога е била империя, с велики владетели. Да, знам, че слугинажът и моментната политкоректност на мнозинството от родните историци ще скочат да ме опровергават, но тази е истината. От Русчук, както са наричали руските земи дедите ни, спомен за което е старото название на Русе, е тръгвал пътят към безчислените, плодящи се като зайци славяни, с колкото и скъпи кожи и злато да са били нагиздени князете им. Заедно с византийските мисионери сме им дали кирилските букви, защото българската руническа азбука, както и глаголицата са били твърде сложни за тях. Киприан, митрополит Киевски, Литовски, първият патриарх на цяла Рус, е българин. Българска войска често ги е защитавала от татарски погроми, от монголски грабежи и безогледна сеч, с колкото и голяма рат да са се хвалели княжествата и вече „Великата Рус“. Днешна Русия е стигнала до велика сила на гърба на стара България. Те много добре го знаят. Много сме говорили по темата с добре информирани руснаци. Но я си помислете, твърде унизително е най-голямата държава на планетата, в която днешна България се нанася близо 154 пъти, да си признае приноса на стара България за величието й. Някога, назад във времето, академик Лихачов беше изключението от масовата сервилност на родни историци да се величае славянството и да се неглижира културното наследство и военна мощ на българските ни деди.

Да се върнем на паметника на Съветската армия в София. Започнат ли да го мажат с боя или оцветяват с творчески размах, предизборна кампания е започнала. Не ЦИК и регистрациите на партиите, а оплескването на Паметника бележи началото на предизборната надпревара. Паметник – барикада. Вече и палатки вдигнаха. Левицата да попречи на десницата, закърмена от левицата, да руши Паметника. Трябва да се знае кой от коя страна ще омъгля общия електорат. Тъй наречените десни искат, но всъщност не искат Паметникът да се премахне. След като мавзолеят беше взривен, ако и този паметник го махнат, как ще различим леви от десни. Те се превърнаха в едно безидейно цяло.

В боядисване, миене и стъргане се отекоха тридесет и четири години живот в нещо като българска анарходемокрация. Малцина забогатяха много, народът се радва на малкото, което получава. Важното е, че му дават, нищо че е от държавен дълг, който ще нараства всяка следваща година, докато повторим гръцкия сценарий и коланът се стегне до прежулване на живо месо. Тогава най тарикатите, които днес грабят, вече ще са избягали от България. Някои от тях ще обитават енергийните нива, а повярвалите, че са недосегаеми, ще са в затвора. Но в България всичко е пї така, купува се и се продава, зависи колко даваш. Тъй че, ако някой спаси затвора, от кармата няма да се скрие. А по-жестока от нея няма. Но не разбират родните рушители на съвременна България, че по-добре затворът, отколкото кармата да те гази.

Още единадесет години неусетно ще минат и ще изравним живота в демокрация с 45 години битуване в спокойното безвремие на социализма. И тогава сравнението може би ще е на страната на социализма, който предугадилите ветровете на политическата промяна вече наричат евроатлантизъм. Всякак ще се маскират тези хора, само до властта да се домогнат. От семейство и род ще се отрекат, само да управляват. Който управлява, той поръчва музиката. Народът е свикнал каквото му свирят, такова хоро да тропа. И да псува, че политиците пак го били излъгали и се съешили в некоалиция. Сякаш названието има значение за начина, по който се руши държавата и се отдалечаваме от Шенген. Тези, които искат да грабят, знаят, че отиде ли левът в историята, кражбите ще са много по-трудни. На всичко са готови да отдалечат този Рубикон. А народът така и не разбира, че еврото е в негова полза.

За 34 години от прехода се превърнахме в народ, объркан в мислите и емоциите си, оглупели, несвестни в невежеството си хора. Това са младите поколения. 45% функционално неграмотни средношколци излизат всяка година от училищата. И не поумняват в университетите. Те вече управляват държавата. А 20% от тях не виждат нищо укоримо да преуспяват с измама. За тези хора Паметникът не значи нищо. Досещат се, че е примамка за насъскване на по-старите поколения едни срещу други и след като носи полза, ще браним Паметника или ризи ще късаме, че ей сега багерите тръгват да го рушат.

Крайно време е проблемът с Паметника да се реши, като се зачете истината и националното ни достойнство, защото ако не го сторим, тогава вече трупаме карма с Душите на загиналите българи през Втората световна война заради лакейщина към „освободителите“. 45 години промиване на мозъците дали не се лекуват с още 45 години „за“ и „против“ Паметника?

Моето категорично мнение е, че Паметникът провокира напрежение не защото е на Съветската армия, такива има в цяла Европа, един от най-впечатляващите от които е във Виена, а защото уж промененото ни общество не е заличило лъжата, изсечена в гранитната плоча – че това е паметник „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“. Историческият факт е, че Съветският съюз обявява война на България на 5.9.1944  г. и влиза на наша територия като окупатор. Нямало е от кого да ни освобождава. Посрещнали сме ги като „братушки“ заради Руско-турската война, донесла Освобождението на България, което обаче нямаше да го има без нечовешкото геройство на българските опълченци на Шипка. Да си спомним 11 август 1877  г.

Като благодарност за Освобождението ни от турско робство сме изградили паметника на Цар Освободител в центъра на София. Не си спомням някой някога да е искал да се премахне този паметник.

Фактът, че през 1944  г. на наша територия не е убит в бой нито един руски войник, не ни помага. България плаща с кръвта на близо 40 000 българи, загинали през последната фаза на Втората световна война, за това, че не е изстреляла и куршум срещу Съветската армия окупатор. Паметник на тези наши сънародници няма, НЯМА!

Докато съществува противоречието, наложено чрез думата „освободителка“, провокации и напрежение ще има.

Чупенето и оскверняването на паметници е вандализъм. Спор няма, въпреки че новите варвари отвъд океана го считат за естествено. Такава е повелята под знамето на дъгата.

Векове ли трябва да минат, за да се премахне тази монументална историческа лъжа от центъра на София?

Освен заради лъжата на плочата монументът трябва да намери своето ново място и заради скулптурните фигури на централната композиция, в която лакейщината на българския скулптор е поставила сънародниците му в унизително положение спрямо руския войник. Нима не може да се изрази почитта към победителя на нацизма по достоен начин спрямо „освободения“, както са го сторили в държавите с национално достойнство? Паметникът ни казва: „Ние, „освободителите“, сме по-ценни човешки същества от вас, българите. Вие сте толкова жалки, че се самоунижавате само за да ни се харесате. Да знаете, никой не обича такива подлоги, въпреки че ни величаете.“ Така беше 45 години, нали?

Питам обаче защо само единият паметник на Червената армия в София е гласувано да бъде преместен. Защо другият, в квартал Лозенец, за „Слава на съветските воини освободители“, въпреки че и върху него има изсечена в гранита лъжа, по неизвестни причини не поражда бурна любов или омраза?

Вероятно защото е далеч от жълтите павета и медиите може да ги домързи да отразят толкова далечно от центъра червено-синьо боричкане – както каза един полуграмотен, впечатляващо прост и арогантен бивш министър-председател „ала-бала и маркетингова омраза“.

Думата „освободители“ в този паметник може да се тълкува и като освободители от нацизма, не че в България е бил държавна политика. Скулпторът и архитектът отново са българи. Също като Паметника е изграден през 1954 година. Има почит, унижение за българите няма. Наречен е „Паметник на съветския войн – костница на загиналите в Отечествената война“.

Лъжата, можем да се примирм с нея, е на гърба на паметника, където на пет гранитни плочи са изписани повече от 160 имена на загинали червеноармейци, незнайно къде оставили костите си по бойните полета. Само не и в България, където знаем, че нито един куршум не е изстрелян срещу „освободителите“. А и те не са стреляли срещу враг на българска земя. И досега обществото не знае има ли кости в тази костница.

Толкоз за двата паметника.

Според мен паметникът в Княжеската градина трябва да отиде в музея, крайно време е да се отърсим от унижението на собственото ни достойнство.

Паметникът в Лозенец е достатъчен, за да почетем държавата победителка, загубила 20 милиона човека във войната срещу нацизма.