Не съм религиозна и никога не съм била. Не съм вярваща в общоприетия смисъл и никога не съм била. Вярата е естествена и необходима част в живота на човека. При мен от ранна възраст вярата към всичко, свързано с християнската религия (истинската, а не тази от Библията) е знание. Тъй че не ми е необходимо да вярвам в нещо, което знам. Поради тази причина сигурно ще се учудите на думите ми, че е повече от назрял моментът в училищата да бъдат въведени и часове по религия, християнство, духовна просвета. Те трябва да бъдат катализаторът, който да помогне на подрастващите българи, родени или превърнали се в нихилисти, да стъпят на здрава духовна основа. Основа, която на пръв поглед е връщане назад в сравнение с ежедневните технически постижения, които ни дават все повече и повече възможности. Но тези възможности може неочаквано да бъдат отнети. Крачката назад чрез въвеждане на часове по духовна просвета в училище ще помогне на етническите българи християни да съхранят своята идентичност в недалечно бъдеще.
След петвековно турско робство българинът от 19 век няма почти нищо общо с предците си от края на 14 век. Традиции, обичаи, нрави, житейска философия, донесени от прабългарите, са пречупени през законите на исляма. Който не се подчини, или е трябвало да бяга, или е бивал убит. За близо 200 години след поробването ни от османлъка българското население се е стопило с близо един милион. Немалка част от оцелелите 200-300 хиляди души са били от тази група хора, на които им е било все едно на кой Бог ще се кланят.
Всъщност на кой Бог се кланя човек, не е толкова важно, стига религиозните различия да не предизвикват войни и масово избиване на хора. Религиозната омраза винаги е била знамето, под което са тръгвали войските. Тази е била политиката на ранните християни, та чак до Ренесанса. Тази е политиката и на исляма. Разликата е, че днес агресията на християнството, довела не само до войни с неверниците, но и до унищожението на близо десет милиона християни в Европа за времето на съществуване на Инквизицията, се е превърнала в летаргия. Съдържанието на вярата се е преляло в пищността на ритуалите. Което отблъсква вярващите. Ислямът, който е млада спрямо християнството религия, все още възприема агресията като начин за приобщаване на европейски територии. Наивно е от страна на европейците от Исландия до Урал да пренебрегват тази заплаха. Затова са нужни часовете по вяра в българските училища. И ние сме част от Европа.
Като ученици пътувахме из цяла България на екскурзии през пролетната и лятната ваканция. Сега такива екскурзии има предимно зад граница, което е една от причините българските ученици да губят представа за реалността в своята родина. Пътувахме от град в град и приемахме за нормално всички онези български граждани по паспорт, които носеха традиционните за своята вяра пъстри забрадки и шалвари. Разликата между нас и тях беше само в облеклото. Дрехите обаче се сменяха, когато тези хора пътуваха, учеха или живееха в градовете, и по нищо не можеха да бъдат разпознати или свързани с техните баби и майки, които носят пъстрите забрадки, шалвари и елеци. Начинът им на обличане и отношението към тях не се промени и след така наречения възродителен процес, на който моето поколение е съвременник и свидетел. А и те тогава не се фанатизираха заради преживяното страдание.
През последните години у нас за моя огромна изненада не само че започна нетипично забраждане на момичетата и жените от регионите със смесено население. Появиха се и жени с бурки, каквито никога не е имало в България или ако ги е имало, са били прибрани на дъното на раклите на прапрабабите им. Не питам какво ги е накарало да изберат това облекло. Не е моя работа, но и не вярвам на думите им, че са преоткрили вярата и Аллах и затова го правят. Всичките милиони мюсюлманки по Земята, които са избрали да носят дрехи, типични за гражданското общество, да не би да не вярват в своя Бог? Очевидно, че причината за избора им е друга. Не приемам обаче за редно да плашат несвикналото око на останалите хора със своите страховити одежди, които не пораждат респект в околните, а все още спотаено притеснение и потисната агресия. Логичен е въпросът защо точно сега, в началото на новия век и на новото хилядолетие решиха да демонстрират своята различност, докато говорят едни и същи добре заучени думи. Времето е спокойно и никой никого не тормози заради вярата му... Но и държавата не притеснява проповядващите, даже и когато е във вреда на България и народа.
Ето защо подкрепям пловдивския владика Николай в опитите му да бъде въведен предмет религия в българските училища. Единственото ми притеснение е, че контролът на какво и как учат децата ни може да се окаже невъзможен.
Би било добре този тип обучение да започне в пети клас. През пети и шести клас учениците да се запознават не с текстовете от Библията, а с църквите, иконите, светците, как архитектурата съответства на вярата при строежа на храмовете, православните и на останалите религии, да ги посещават със своя учител, да направят разлика в традициите на всяка религия, но само чрез зрително възприятие.
В седми клас, когато вече имат визуална представа и сами могат да различават една от друга религия, може да се въведе и предмет религия с одобрените от държавата учебници.
Най-трудно ще бъде на Българската православна църква отново да изгради и заслужи изгубения си авторитет. Все още не сме забравили църковния разкол. Отвратихме се от нашенски богослови, които фанатизирано отричат интелектуалното и духовното развитие на човечеството, инвитро оплождането, научните открития, че даже и астрологията, която била дадена от Сатаната. Ежедневно се възмущаваме от разкоша, който демонстрира висшият ни клир. Поради тези причини се притеснявам да не се окаже, че има учебник, но децата ни са попаднали на учители, които ги възпитават в отказ от реалностите на живота. Учат ги на упование само във вярата в Бога, с което им пречат да вървят по отредения им житейски път и да постигат целите си съгласно техните Съдбовни заложби само защото Бог всичко ще им даде. А даром никой Бог не дава блага. Ако има и най-малката опасност учениците да се възпитават в пасивност и очакване на чудеса само защото молитвата отваряла врати към всички желания, сривът е гарантиран, а ние сме обречени.
Да, подкрепям идеята за въвеждането на този предмет в училищата, но само при условие, че казаното по-горе не бъде допуснато. В противен случай ще се върнем векове назад и ще се превърнем в лесна плячка за по-агресивни религии. За да има часове по духовна просвета, българската църква трябва да изживее своето пречистване и да се реформира съобразно реалностите. Но за да успее да съхрани и приобщи загубените души на миряните, ще трябва да направи крачка назад и да търси пътя към тях чрез по-крайни форми на християнството.
С чисто сърце и душа подкрепям пловдивския владика Николай, който е един безспорен фанатик на християнството. Срещу фанатизма е нужен фанатизъм. В България той има добра почва заради масовата неграмотност на младото поколение, превърнало се в лесна жертва за секти, които у нас са над 200.
Може би ви се струва странно, че пиша по тази тема, след като знам, че след два-три века религиите на Земята няма да съществуват. Да не забравяме обаче, че първата глобална война между хората в настоящото хилядолетие ще е заради религиозна омраза. Сега на християнството – ортодоксално, католическо, протестантско, методистко и всякакво друго, за което не се сещам, му е нужно ако не обединение, поне взаимна търпимост и поглед в една посока от религиозни водачи, за които фанатизмът във вярата им определя и техните действия. Такива хора са нужни сега, реформатори, но фанатици. Затова и митрополит Николай може би ще бъде полезният за България избор за патриарх... когато му дойде времето. Жалко е, че съгласно настоящия църковен устав заради младата му възраст не му разрешават да бъде официален кандидат.
