Колкото и прецизно да планираме екскурзията си извън България, винаги се изненадваме от неочакваностите. На някои казваме лош късмет, за други пърхаме от щастие. Така се случи и докато бяхме във Виена в края на септември и началото на октомври. Често сме в този град, но все има какво да се види. Бяхме си планирали туристическите и кулинарните обекти по дни и часове, но още в първия ден видяхме рекламни билбордове за изложба на Анри Матис. Открита е на 20 септември и трябвало да стои до средата на януари. Оказа се обаче, че ще бъде закрита в средата на октомври, защото заминавала за Бавария. Тъй като подобен тип изложби, ако човек не си постави специално за цел да ги търси, надали биха могли да бъдат видени повече от няколко пъти в живота, още на следващия ден рано сутринта таксито ни стовари пред „Албертина“, галерията, в която бяха изложени 160-те творби на Матис, Вламенк, Дерен, Дъфи. На опашката за билети имаше само десетина човека, което ни спести чакането с часове, характерно за ранния следобед. Залите бяха затъмнени и препълнени с народ. Някои гледаха в екстаз, други сякаш бяха колкото да маркират, че и на такава изложба са били, но без значение кой и защо крачеше в полумрака, всеки от посетителите си беше платил 12-те евро за билет.
Изходът на залата е входът за магазина към галерията. Искаш или не, минаваш през него. Дали ще си купиш запалка с мотиви на Климт за 2 евро или каталога на изложбата за 32 евро, все нещичко от парите си ще оставиш в магазина.
Подобна беше ситуацията и в музея на восъчните фигури в непосредствена близост до Пратера. Музей на три етажа, в който както можеш да се снимаш до най-актуалните световни имена от настоящето и миналото, така можеш и да се полюбуваш на залата с восъчни фигури на най-изявени австрийски спортисти, естествено в зимните спортове. Изходът на музея, досещате се, беше входът на магазина, който пък се сливаше с кафене. Отморихме в кафето около 45 минути. И тук тълпи посетители. За 30 минути преброихме 124 човека. Билетът за музея струва 19 евро или 2356 евро общо са останали в касата на музея, хайде да го наречем за един час. Ето това се казва бизнес. Но и култура. Култура, възпитавана столетия. Култура, която те кара да имаш потребност да видиш или се докоснеш до произведение на изкуството каквато и да е неговата форма. Даже и ако е под формата на бирфест, в който немалко от участниците се освинват от препиване като достойни почитатели на традициите и представители на масовата култура. Да, обаче модата на задължителните народни носии, с които се ходи на бирфеста, се мени всяка година. Може да е с малко, но за мнозина, за които бирфестът е събитие, е недопустимо да бъдат демоде, поради което влизат в крак с модата срещу 600-700 евро за дирндл (народната им носия).
Четете и си казвате – това в България не може да се случи. В родината ни народните носии ги виждаме само по фолклорните телевизии и в кулинарните предавания. А на чалгата са й непотребни, там голотията продава. По същия начин у нас се възприема и по-елитарната култура. Все още помня първото изявление на културния министър Стоянович след встъпването му на поста през юли 2013 г. Човекът възкликна с патетично отрицание: „Българският Лувър“? Такъв абсурд в живота си не съм виждал.“ Пари нямало и най-вече нямало с какво да бъде напълнен, на което неговият предшественик Вежди Рашидов отговори, че повече от 70 000 произведения на изкуството залежават по хранилищата.
Не познавам лично нито Стоянович, нито Рашидов. Но и на двамата в качеството им на политици съм правила хороскопи. За разлика от Рашидов, който си беше точно на мястото, Стоянович е повече от неподходящ за поста си. Ето само няколко абзаца от неговия хороскоп:
„Роден е на дата, която го подтиква към духовно и интелектуално израстване, но е причината да отказва да признава грешките си. Съдбовният му път изисква да приема градивната критика – невъзможна задача за него. Въпреки увереността му, че е достоен за този пост, трудно ще се справи или по-скоро няма да успее да бъде на нивото на предизвикателствата в сферата на културата.
Дълго ще се люлее между стремежа си за възвеличаване и желанието за полезност на обществото. След продължителна вътрешна борба компромисът е намерен и равновесието е възстановено, но ако е избрал възвеличаването, пропадането е неизбежно.
Ще воюва с думи и с агресия, но ще бъде винаги победеният.“
Да очакваш от такъв човек развитие, а не разграждане в областта на културата в България е повече от наивно. Но това е друга тема. Единственото, с което съм съгласна със Стоянович, е нелепото наименование „Български Лувър“. По тая логика можехме да го кръстим „Български Ермитаж“ или нещо подобно. Освен всичко друго културата е и изява на собствената ти същност, която ти пречи да копираш нещо чуждо, без да го промениш. Управниците ни биха могли още в началото да направят конкурс за име на този музей. Аз бих предложила името „Бугра“.
Културата освен вътрешна потребност, която е закърняла в съвременното българско общество, даже бих казала, че се е превърнала в рудиментарен излишък, е и бизнес. Бизнес, който носи милиони, защото винаги има туристи, които посещават музеите и не се притесняват да плащат скъпия входен билет. Колкото повече музеи и зали, толкова по-добре. Я си представете каква посещаемост би имал музей на восъчните фигури в България, в който освен обичайните знаменитости са изложени и фигурите на всички най-големи български спортисти, чиито постижения са световна величина.
В държавата ни обаче този тип култура не се харесва. Не ни е в гените някак си. Ние се радваме, че алкохолният туризъм по Черноморието ни е донесъл повече от 3 милиарда лева през 2013 г. и очевидно няма да спрем да не щем парите на онези туристи, за които статуя, сграда или картина са достоен туристически обект. А оправданията, че няма с какво да си пълним музеите са повече от нелепи. Имаме толкова много, че за по-лесно го унищожаваме. Примери на съсипия на културни ценности в България колкото щете.
Това лято посетих музея на грънчарството в село Бусинци. Хубава занемарена сграда, но експозицията беше с привкус на читалищна самодейност и съдържаше по-малко от 200 предмета. Все пак успях да видя грънчарски изделия от края на 19-и и първата четвърт на 20-и век, за които никога не съм предполагала, че могат да съществуват като част от културата и бита на нашия народ. В същото време самобитният грънчар и творец Петър Гигов, чиито произведения можем да видим в световните музеи, е събрал няколко колекции от по няколко хиляди предмета. Някой да ги е видял изложени?
Бихме могли да направим и единствения в света, предполагам, музей на пианата и роялите. Така поне ще спасим от изхвърлянето на боклука и нацепването на трески за горене на ценни рояли като този от Младежкия център в Димитровград, останали от времето на соца някъде в България. Тогава в развитието на културата се наливаха милиони, за да може чрез социалистическото изкуство да се формират мисловните нагласи на населението. В днешно време очевидно не е останал мозък за формиране, след като 41% от младежите ни са полуграмотни, а средно българинът чете по половин книга на година. За какъв Матис, за какви грънци говоря.
Всъщност дали някой знае кой е Матис или не е без значение. Един може да харесва улични графити, друг яйцата на Фаберже, Рокуел Кент, уличния художник Папа Жан от Доминиканската република или даже полудемонтирания паметник пред НДК. Важното е да имаш импулса и потребността да закачиш на стената си картина, да посетиш музей, да разгледаш историческа или съвременна забележителност, да разгърнеш албум с репродукции или ако щеш, да си сложиш на секцията менците на прабаба ти, защото така разбираш връзката си с миналото.
„Култура“ е понятие с много нееднозначни определения, което идва от латинския и най-общо означава възпитание, образование, развитие, усъвършенстване. Животът може да ни лиши от някое от проявленията на културата за по-къс или даже 500-годишен период. В друго време ще си наваксаме липсите. Но ако за нас, българските граждани, независимо от етноса ни, насладата от живота се изразява в ядене, отделяне, чифтосване и простотии по телевизора, очевидно сме обречени на загиване и асимилиране. Без култура човек се превръща в двукрако животно, което не може да живее, без да е в нечие подчинение. То даже доброволно търси на кого да се подчини, защото друг поема отговорност за неговото битие. Очевидно, че на много мои сънародници такъв живот им харесва. Но не за това са градили България дедите ни и не за това хан Борак е цивилизовал с меч и слово държавата ни.
