Кълва си кротко на компютъра и слушам радио. От няколко часа вече ми е спокойно – предала съм за печат годишните си книги за 2013 г., всички закъснели заявки за хороскопи са отхвърлени, направила съм си хороскопите за бТВ до края на февруари 2013 г. Много отдавна, сякаш преди цяла вечност от 10 дни написах и материалите за настоящия брой на „Кармичният кръг“. Оказва се обаче, че все пак не съм го довършила. Редакторската ми страничка, чинно написана и предадена за предпечатна подготовка, отиде в кошчето за боклук заради настоящите ми разсъждения. Знам, че притеснявам хората, правещи предпечата на списанието като сменям текстове, много след последния момент, но... това е.
В средата на юни чествахме 250-годишнината от написването на „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски. Книга, която всеки български ученик, когато и да е бил такъв, е чел и е изпитван по нея. Кой не помни „О, неразумни юроде...“ Колкото и тъп да е бил или пък е, поне заглавието и автора е могъл да запомни. Така си мисля аз, но очевидно греша. Този извод проблясна в съзнанието ми, докато слушах с половин ухо как по една радиостанция звънят на произволни телефони и след алото питат мъжа или жената от другата страна на линията какво им говори името Паисий Хилендарски и с какво го свързват. Този въпрос с понижена трудност се оказа препъникамък за повечето запитани. От десетината обаждания 7 или 8 нямаха никаква представа кой е Паисий Хилендарски и какво е написал. Успях да чуя една жена и един мъж, които отговориха правилно на въпроса. Признавам си, че невежеството на повечето хора ме потресе. Не че съм някакъв педант или фанатик на тема история. Приела съм, че българското общество постоянно и неотклонно изпростява, не си знае и не може да борави с майчиния си език, тийнейджърите ни са на последно място в Европа по грамотност, с което се лишават безвъзвратно от възможността да бъдат нещо различно от обслужващ персонал, на който рядко може да се има доверие. Поне така се отнасят към нас в нормалните европейски държави. Въпреки всичко съм убедена, че даже и най-простият човек трябва да знае нещо малко, но важно от историята на своята нация и държава, защото този е единственият начин да се приобщи и идентифицира като продукт на тази нация. Ако ти не знаеш кой си, не знаеш какви са били дедите ти и какво са постигнали някога, назад във времето, за какво са загивали, ти си никой. Едно безродно човешко същество, задоволяващо най-вече физиологичните си потребности, което без никакви угризения на съвестта ще си смени и вярата, и езика, и народността, стига да има келепир. Очевидно тази моя житейска философия не е „фенска“ за нашенеца от женски и мъжки пол в днешните модерни времена. Не бързайте да ме упреквате, че съм крайна. Не съм. Такава е действителността.
Всъщност откъде ли да дойде сред мнозинството от хората усещането им за родова принадлежност. Пет века турско робство. България от могъщо европейско царство, наброяващо около милион и сто до милион и двеста хиляди човека само за 200 години се срива до 250 000. Останалите са избити или избягали от ятагана на поробителя. Започва новото създаване на българската народност от хора, за които редът в Османската империя не пречи на тяхното битие и житейска философия... Идва свободата, носена на руските щикове, която и ние сме си заслужили достойно с боевете при Шипка. Родолюбците пак са малцинство спрямо голямата маса от тогавашното население, за което войната е била преди всичко келепир... Кратка глътка въздух и идва ред на войните през ХХ век, националните катастрофи и омразата, която завладява и сякаш завинаги разделя българското общество на две части – мразещи и мразени. Причина винаги ще се намери за търсещия омразата. След 1918 г. България сякаш влиза в една безконечна гражданска война, която понякога е била със силата на оръжието, а друг път чрез силата на притежаващите властта, както е по времето на социализма. Война, която и до днес продължава. Омразата разделя нацията ни и днес. Ако някоя медия – телевизионна или хартиена, си позволеше лукса да купи Кирлианов фотоапарат, с който да заснеме протестите на „еколозите“, блокирали Орлов мост заради закона за горите, без никакво съмнение щеше да се ужаси от аурите на протестиращите. Почти без изключение тези млади хора излъчват дива, неистова омраза. Омраза по принцип, а не по същество. Когато се намери някой достатъчно умен човек да подгрее финансово у неколцина тази омраза заради личен или групов интерес, тогава тя избухва с пълна сила и мразещите тръгват в строй най-вече заради насладата, а не заради повода.
Тази омраза в държавата ще съществува, докато не дойде моментът ние, съвременните или бъдещи български граждани, да се отъждествим като същества от единна общност. Същества с еволюция, с история и с бъдеще. Само не изпадайте във възмущение, че думите ми нямат нищо общо с действителността. На толкова много случаи съм се нагледала и начела от съвременни българи, които не само в България, но и в чужбина се отказват да се самоопределят като българи, защото обществото, в което са се реализирали, ще ги възприема като непълноценни хора, склонни към престъпление, че мога енциклопедия да издам. И на децата си забраняват да говорят на български само и само да заличат своята национална идентичност, защото се срамуват от нея. Едни се срамуват, други мразят... и гражданската война, но с мирни средства продължава.
Официалната политика на българската държава след 9 септември 1944 г. има безспорна заслуга за обезродяването ни. 45 години трябваше да бъдем интернационалисти и за да се докажем като такива „со кротце, со благо и со мнооого кютек“ българите от Пиринска Македония бяха насилвани да се записват като македонци. Моите роднини по майчина линия също бяха тормозени. И като истински българи преживяха тормоза. Вероятно вече бързате да ме скастрите, че грешката е поправена и правдата възстановена. Да, наистина е така, на паспортите им възстановиха националност – българска, но споменът за „помакедончването“ на чисти българи още е жив. И днес, 22 години след 1989 г., българската държава не е демонстрирала крайно, недвусмислено и категорично отношение за всичките претенции, които всички съседни държави имат спрямо нас. Това поведение за мен също е форма на безродие. Добре че се появи правителството на ГЕРБ, за да чуем все пак деликатно крайни мнения за кражбата на българска история от БЮРМ, официалното име на Македония, и не толкова крайни за уж сгрешената карта с територии на Турция, в които са включени части от България. Все още не съм чула отговора на българската държава като реакция на появилия се текст в румънски учебник, че цар Калоян бил румънец и управлявал румънско-българска държава. Подходящ ответ на всичките тези посегателства към България и към нашето достойнство на българи, но в правилната дипломатично крайна форма аз не знам да е даден. За мен е абсолютно непонятна тази мекотелност на държавната ни власт, която не смее да изрази крайно мнение и да предприеме недвусмислени действия, за да защити националното ни достойнство. Както не го стори и с осъдените на смърт български медици в Либия. Нали не сте забравили, че друг ни реши проблема.
Докато държавата в лицето на които и да било от властимащите до момента хора не си постави амбициозната цел да работи не само на думи за възродяване на достойнството на българщината, винаги в нашето общество ще битуват омразата и противопоставянето. Дотогава ще си живеем в буламача, наречен българско общество, в което омразата ще е начин на мислене и въздух за дишане и даже здравословният национализъм ще е заклеймяван като непростим грях. Към кого? Към съседите ни по държавна граница, вероятно.
В настоящата действителност обществото ни може и да е мирно. Омразата само да къкри и да се проявява чрез анонимни саботажи. При подходящи условия обаче ще му е нужна една искра, за да се превърне в улично, излязло от анонимността си насилие. Богатите безродници вече удрят кремъка в чакмака в очакването на искра. Бедните, но мразещи ентусиазирано ще скочат. Млади и стари. Идват избори.
