Странна мода родиха протестите срещу скъпия ток от месец февруари насам. Не само че станахме свидетели на бум на самоубийствата, но за краткия период от месец и половина вече има шест самозапалили се човека, последният от които на 20 март – световният Ден на щастието.

Пет хиляди българи са правили опити за самоубийство през последната една година. От тях 1600 са успели, показва проучване на Центъра за демографска политика.

Един милион души успяват да се самоубият всяка година на планетата Земя.

Ако знаеха къде свършва пътят на тяхната Душа в незримото, съм сигурна, че по-голямата част от самоубийците никога не биха избрали сами да приключат с живота си, каквито и да са били причините за тяхната постъпка, защото и най-голямото страдание в живота е по-малко от страданието на Душата в незримия свят.

Безпътието на самоубиеца

Астралните нива са низши и висши. Низшите са от първо до четвърто, а висшите от пето нагоре. Когато човек е приключил със земния си живот по естествен път, болест, злополука или даже убийство, в първите 40 дни след кончината си той обитава първо астрално ниво, което е нашата реалност. Душите на починалите са между нас, без да можем да ги виждаме. Те обаче ни виждат. На 40-ия ден Душата се отправя към трето ниво, което е разпределителното и дава посока или към четвърто низше астрално ниво, или към пето и нагоре висши астрални нива. Тези нива са новият дом на Душата, в който тя може да престои кратко или хилядолетия, докато изстрада и осъзнае всичко преживяно в последното си прераждане.

Неслучайно пропуснах второ низше астрално ниво. Това е нивото на самоубийците. На 40-ия ден от кончината им, тъй като те нямат право да стигнат до трето разпределително ниво, защото преражданията им са забранени, биват изтеглени на второ низше енергийно ниво. Нивото е близо до Земята (или до планетата, на която са живели), за да виждат добре какво са си сторили и какво при отредените им бъдещи, но вече забранени прераждания са загубили. Илюзия е твърдението, че самоубийците стоят в съответното ниво толкова, колкото е трябвало да продължи животът им във физическото тяло. И после какво? Ни лук яли, ни лук мирисали, тръгват заедно с всички останали Души, въпреки че са извършили най-тежкия грях във Вселената.

Особено място сред самоубийците заемат хората, които са се самозапалили. При тях заради изживяната болка и настъпващо осъзнаване какво са си причинили, но без да могат да върнат времето назад, Душата напуска тялото осакатена. Образно казано, ако приемем, че Душата е във формата на човешко тяло, но ефирно и остава такава след смъртта, то тази на самоубийците е на парчета – без ръце, без крака, без торс. Душата на самозапалилия се човек осъзнава какво си е причинила, но няма път или начин, по който да се събере в едно цяло. Ако си позволим да направим една категоризация за онова, на което са подложени душите на самоубийците на второ ниво, без никакво съмнение душите на самоизгорилите се хора търпят най-тежкото наказание, докато не изтлеят и се разпаднат.

Може би ще скандализирам някого, като кажа, че и най-садистичният масов убиец ще получи правото на прераждане, за да изконсумира заслужената кармична мъст от жертвите си, но не и самоубиецът.

Шансът на самоубиеца за нов живот

Самоубийствата са няколко групи, съгласно които Душата има или пък няма право на следващо прераждане.

Съзнателно самоубийство

Първата група самоубийци са хора, които съзнателно са решили да отнемат живота си.

Тук има различни категории хора. Едни от тях общуват трудно. Слаби и податливи на влияние, болни или изтъкани от комплек­си, безработни, мързеливи или безкрайно самотни. Забранили са си да се радват. Няма с кого да общуват или го правят по необходимост. Някои от тях нямат възможност да работят. Приковани от болест, стоят затворени между четири стени и страдат, че са различни от другите. Тези хора са склонни да посегнат на живота си.

Има и такива, които нямат воля да живеят и да се борят сами. Здрави са, но са безкрайно комплексирани. Не харесват себе си. Не се приемат. Страхуват се, че и околните няма да ги приемат. Мразят себе си, мразят семейството си, мразят родината си.

Не е малка и групата на безнадеждно влюбените мъже и жени, както и на хората с трудно преодолими семейни проблеми. Тук комплекси няма, но има слаб характер и нежелание да се намери разрешение на заплетената ситуация. Какво по-добро решение от това да накажеш околните, като ги заклеймиш чрез унищожаването на собствения си живот. Странна и погрешна мисъл. Самоубийците не си дават сметка, че по този начин не мъстят на никого, а обричат себе си на вечно страдание, докато Душата им се разпадне в низшите нива на Астрала.

Съзнателното самоубийство се възприема като най-тежкия грях във Вселената и според законите на Кармата тези самоубийци никога не се прераждат.

Самоубийство по неадекватност

Втората група самоубийци са подвластните на наркотици или други лекарства, водещи до излизане от реалността.

Те не са посегнали съзнателно на живота си. Често изобщо не са били в състояние да преценяват действията си. Тази група се разделя на две подгрупи: първата е на хората, които са посегнали към наркотика или опиатите съзнателно, а също и на онези, които в минал живот са продавали дрога и са причинявали смъртта на много хора. Сега им е отредено да изживеят същата драма, за да осъзнаят стореното. Те не се прераждат, ако са се самоубили, за да избегнат отговорността на страданието.

Би могло след много хилядолетия осъзнаване най-напред във второ, а след това във висшите енергийни нива да се преродят самоубийците, които са посегнали към наркотика под нечий натиск и не са били в състояние да се предпазят.

Артистична имитация

Третата група самоубийци са хората, които посягат на живота си „само за малко“.

Те разчитат, че когато бъдат спасени, ще привлекат към себе си вниманието, обичта и грижите на близките си, любимите хора или обществото. Ако бъдат спасени, обикновено никога повече не посягат на живота си, защото осъзнават колко е ценен той. Ако обаче самоубийството им от театър се окаже успешно, те също нямат право на прераждане.

Нарочен за самоубиец

Четвъртата група са „самоубийците“ по погрешка или заради възприятието на околните.

„Самоубийците“, които принадлежат към нея, обикновено са хора, загинали при странни обстоятелства, често при битова злополука, която може да е предизвикана от тяхната непредпазливост, но не и от желанието да посегнат на себе си. Пред обществото такива хора са самоубийци. Техните близки несправедливо поемат моралния товар на общественото порицание, а случилото се е нелепо стечение на обстоятелствата. Те също имат право на нови прераждания.

“Здравей, Алена. Аз съм жена на средна възраст от Варна и по принуда съм свидетел на случващото се тук, в моя роден град. Не съм съгласна с протестите. Не съм излизала да протестирам, но се питам какво им стана на моите съграждани? Като че някой ги зомбира за една нощ. Никога не сме имали проблеми в града като тези, които създадоха тълпите протестиращи. Разбирам протес­тите за Морската градина. И аз се подписах тогава да я съхраним. Но категорично не приемам, че от Варна е тръгнала революцията в България. Не приeмам и че точно в моя град запалиха чучело. Не приемам за герой и самозапалилия се Пламен, защото според мен това не е саможертва, а по-скоро слабост. Или може би е очаквал, че ще има кой да го спаси... След като е самоубиец, при това взел сам решението си, защо беше разпореден национален траур? Защо имаше опело в черква? Нали и църквата не опява самоубийците? Какво е значението на случващото се във Варна съгласно незримия свят и какви последици ще има това за града ни? Страхувам се за живота на моите деца, които живеят и градят бъдещето си също тук, в този до преди няколко седмици красив и спокоен град!”

Градът си е красив и сега и отново ще стане спокоен, когато материалното, медикаментозното и с обещания стимулиране на подстрекателите спре, а хората, които са излезли на протест, искрено и без задни цели заради немотията си осъзнаят, че след като служебното правителство започна да работи по поставените проблеми, продължаващата дестабилизация в големите градове в България неизбежно ще рефлектира и върху протестиращите, както и върху всеки един от нас.

Съгласно незримия свят не стачките са големият проблем с последици за града, а запаленото чучело, което символизираше Бойко Борисов. Изключително глупава постъпка, която в бъдеще ще доведе до кармична разплата на хората от града с държавата и на самия град с държавата. Не мога да отговоря кога ще стане това, но потърпевши ще бъдат гражданите на Варна и градът като цяло. Знам, че с думите си ще си спечеля омразата на мнозина, но такива са фактите.

В самозапалването на Пламен няма нищо героично. Нищо, което да е повод за подражание, защото самоубийството не е смела постъпка, а акт на безразсъдство.

Звучи ми като кощунство към националните ни герои, знайни и незнайни, загинали за свободата на България и най-вече към делото на Левски и Ботев, сравнението с неговото деяние. Трябвало да бъде равнен с тях и да му бъде съграден паметник. Защо? Левски и Ботев не са се самоубили, а са дали живота си за своята родина. Нелепо звучи емоционалното изхвърляне, че Пламен бил жертва на „революцията“. На коя революция? На тази против управлението на вече бившия кмет на Варна Кирил Йорданов, който е легитимно избран на последните кметски избори със 70 000 гласа? Ами като толкова много варненци не си харесват кмета, когото обаче избират за четвърти мандат, да бяха излезли вкупом всички избиратели да гласуват против него. Демокрацията им дава цивилизовано средство да бъде чут техният глас. А ако сега в знак на протест с потъпкването на гражданските свободи започнат да се палят хора, гласували за Кирил Йорданов? И тях ли трябва да приемаме за герои?

Към много песимистични мисли ме тласка сравнението, което много пъти чух и прочетох, между самозапалилия се Пламен и чешкия студент Ян Палах. Нищо общо няма между двамата, въпреки че и Палах като самоубиец няма да се прероди. Но той се е самозапалил като протест срещу съветската окупация на родината му, докато Пламен се е самозапалил заради кмета и групировката ТИМ. Действие достойно единствено за съжаление, но без възможност за поправка.

Не приемам деня на национален траур. Правителството сякаш се опита да бъде сервилно с протестиращите, което беше грешка. Да бъде опят самоубиец в черква, което е най-тежкият грях съгласно християнската религия, също е прецедент, но както поясни патриарх Неофит, църквата е реагирала съгласно действията на държавата и е позволила опело предвид обстоятелствата, а впоследствие и помен на деветина.

Сега за Пламен.

Самозапалването е самоубийство без значение кой и с каква цел го извършва. С тази своя постъпка младият мъж не само че е направил така, че да не се прероди никога повече, а се е отказал от борбата, която е тръгнал да води, не защото не е искал, а защото е попаднал в неподходяща среда. Роден е на дата, която го орисва на лабилност в мислите и действията. Както и на лабилност и неувереност, които в определени моменти избухват в емоционална и импулсивна реакция. Разумът обикновено отива на заден план. Такъв тип хора са винаги лесна жертва на манипулация, независимо дали тази манипулация е целенасочено търсена или моментно състояние заради създадена ситуация. Тъй че няма да сбъркаме, ако приемем, че самозапалването му е било провокирано от тълпата или от някой сред тази тълпа. Оттук до емоционално-импулсивното му решение крачката е само една. За миг си е самовнушил, че знае как да победи и да докаже, че е силен човек, водачът, който може да постига целите си. А всъщност се е превърнал в жертва на лабилната си дата на раждане и изпепеляващата го омраза към държавата, нищо че е негова родина, в която не се е чувствал добре. Не мога да отговоря дали е очаквал да бъде загасено горящото му тяло, а и контактът с Душата вече е невъзможен. Мога обаче да допусна, че докато е горял, вече е видял какво го очаква в незримото и затова толкова дълго се е борил за оцеляването си в болницата. Помним какво каза лекарят – че е цяло чудо човек с толкова дълбоко обгоряло тяло да оцелява толкова много дни след самозапалването си. Душата е правила и невъзможното в тези 11 болнични дни да оцелее безнадеждно изгорялото тяло. Вече е знаела, че по-добре инвалид до живот, сляп, сакат обречен на ежесекундно страдание, но не и самоубиец. Страданията, очакващи го на второ астрално ниво, нивото на самоубийците, не могат да се сравнят и с най-голямата жестокост на Земята. Докато умират самоубийците, независимо по какъв начин, виждат какво ги очаква. Затова и някои все пак успяват да се върнат към живота.

Денят на самозапалването на Пламен ни казва, че е попаднал в неподохяща среда, а действията са му били импулсивни заради силно изявено желание да блесне с различна светлина от тази на тълпата. Да покаже, че е готов на всичко, дори и да върви по ръба на бръснача, само и само да има свободата за себеизява... но е подценил остротата на бръснача.

Този млад човек си е отишъл от живота в безкрайна самота. Сега, когато Душата на Пламен кръжи все още сред нас и в разпарчетосания си вид осъзнава стореното от него самия и от тълпите, сред които е видял и хората, подтикнали го да се запали, със сигурност съжалява за своята саможертва. Осъзнал е, че тя не е потребна никому, защото самоубийството е бягство, а не решение.

Жалко, че един човек не изживя живота си и забрани на самия себе си да се върне отново на планетата Земя или да се прероди на друго място.

Самоубийството чрез самозапалване в никой случай не обещава възкръсване от пепелта като Феникс. Напротив, обещава най-голямото страдание за тези самоубийци в техния нов дом – второ астрално ниво. Дом, в който ще се самоизмъчват, може и хилядолетия, докато Душата се разпадне, защото в незримия свят, който задължително е и дом на всички същества във Вселената, и на нас, хората, има категоричен закон: всички самоубийци, включително и самозапалилите се, не са желани нито в рая, нито в ада, без значение защо са направили тази крачка. Те са отхвърлени и от Създателя, и от Демона на Мрака, даже и от абсолютното зло – Сатаната.

На пръв поглед самоубийците са хора като всички останали

Различието им, което може да ги направи самоубийци, се крие в нещо съвсем дребно и незабележимо. Това е съхранената способност на човека и в най-критичния момент да се радва на малкото в живота. Защото спреш ли да се радваш и да благодариш, че въпреки глада някой ти е подал парче хляб, че и днес си успял да си купиш лекарствата, че и днес дишаш и ти е добре да те погали Слънцето и още, и още... ти вече си психически мъртвец. А оттук до крачката да посегнеш на себе си разстоянието е малко.

Няма невъзможни неща, стига да поискаме да ги постигнем с разума и с волята си, с които Създателят е дарил всеки от нас. Животът е благо, дори и да е отчайващо труден понякога!