От известно време ми се искаше да ви пиша по един въпрос и скоро прочетох статия, свързана с религиозния фанатизъм, която ме провокира да ви разкажа моята история. След завършването на средното си образование започнах работа в банка. Имах една колежка – интелигентна жена, изключително религиозна, която не афишираше своята набожност, но тя се усещаше в поведението й. В процеса на работа се сприятелихме. От време на време я питах за някои неща, свързани с религията, защото ми беше интересно, и тя ми отговаряше с готовност. След време ми стана кръстница. Канеше ме да ходя на някои неделни служби, на църковни мероприятия, да пея в хора на тяхната църква и начинания от този род. Сигурна съм, че е имала добри намерения, но в някои моменти ме насилваше. В смисъл, че когато й откажех, започваше да ми държи сметка защо не искам, да ме агитира, че е за мое добро, и не търпеше никакви възражения. Беше решила да ме вкара в „правия път“ с цената на всичко. След време кръстницата ми кръсти още едно „момиче“ на моята възраст и подхождаше по същия начин и към нея. Знам това, тъй като впоследствие се запознахме – бях свидетел на тези неща. В някои моменти момичето много твърдо се съпротивляваше, което водеше до обида и на двете страни. Признавам си, че не изпълнявам стриктно религиозните канони, но мисля, че човек трябва постепенно и с убеждение да подхожда към религията, а не насила. Подходът на моята кръстница беше такъв, че по-скоро щеше да ме отдалечи от духовното, а не да ме приобщи. За добро или зло аз и моята кръстница се отдалечихме. От една страна, си мисля, че е редно като кръстница да я почитам и уважавам, но от друга страна, нещо в душата ми се съпротивлява. Много ви моля за съвет, как е редно да постъпя?

Алена: Пускам писмото ти в съкратен вид като любопитна тема, защото мисля, че ще е интересно повече хора да прочетат моето тълкуване за този тип поведение, което за съжаление не е рядко срещано, даже и сега, в 21 век в християнска Европа, да не говорим за крайните жестокости на ислямския фундаментализъм.

Знам, че ще има хора, които няма да се съгласят с думите ми, а даже и такива, които ще се опитат да ме упрекват и съдят. И с това съм се сблъсквала, което също е форма на фанатизъм.

За мен вярващият човек не е този, който ходи в черква или по принцип в религиозния храм и стриктно посещава службите. Вярата или я имаме, или я нямаме, или я носим в душите и сърцата си, или се правим на вярващи. Всеки човек поне веднъж се е вглеждал в себе си и си е давал отговор за своето отношение към религията и спазването на религиозните ритуали. Далеч не всеки, носещ вярата в себе си, дава показност с посещението на храмове, паленето на свещи и многократното кръстене и целуване на иконите. Този тип поведение за мен винаги ще бъде показност, а не израз на вяра.

Понякога липсата на вяра се прикрива чрез религиозен фанатизъм, който също така е присъщ и на по-първичните хора. Това, че някой е интелигентен, не означава, че не е първичен. А интелигентният човек, както много пъти се е случвало в човешката история, винаги е бил склонен чрез религиозен фанатизъм да налага властта си над масите, когато позицията му е позволявала.Християнството ни е дало безброй примери в това отношение. Дори само Инквизицията да посочим, която за 500 години се приема, че е унищожила почти 10 милиона европейци, е достатъчно. И въпреки че във втората четвърт на 19 век дейността на Инквизицията официално е приключена, то и днес можем да я открием, съществуваща под името „Конгрегация за учението на вярата“ в Римокатолическата църква. Този тип религиозен фанатизъм е повече от непознат по нашите земи и като цяло в българското православие. За жалост фанатизма в някои български свещеници, с който съм се сблъсквала, бих определила като резултат преди всичко от невежество и тесногръдие. Това в някаква степен е приемлив вариант, защото не води до масови убийства на инакомислещи християни, какъвто „светъл“ пример ни е дал католицизмът.

Жената, станала ти кръстница и която, както казваш, е била интелигентна и изключително религиозна, явно е достигната етапа на религиозния фанатизъм, слава Богу не в най-агресивната му форма. Има ли фанатизъм, винаги има и насилие. В случая с теб, който разбирам, че не е единичен, тази жена е намерила начин да „приобщава“ хората към християнската вяра на своята църква. Първо става кръстница, а после започва и постепенното превъзпитание... за този, който поддаде. Написала си няколко думи, които потвърждават моето мнение – „насилваше“, въпреки че е понякога; „държи сметка“ – според мен това е недопустимо.

Начинът на поведение на тази уж „религиозна и вярваща“ жена не говори за истинско общение с духовното и докосване до Вярата, а за фанатизъм и сектантство.

Написала си, че не спазваш стриктно религиозните канони. Сякаш го казваш като извинение, но се чудя кой и къде ти е казал, че си длъжна да ги спазваш? Те свещениците не си ги спазват, даже съм сигурна, че част от тях и не знаят каноните на православието, та какво остава за миряните. У нас църквата работи преди всичко за собственото си благо и отдавна е забравила, че е пастир на нашите души, чието задължение е да ни води по пътя на Божията правда, стриктно спазвайки Божиите закони. Виж колко витиевато го казах, въпреки че думите ми са истина. Но след като знаем, че има Създател, Бог Отец, има Бог на материалното и парите и Бог на злото – Сатаната, който много обича да му правят курбани и да му колят животни ритуално, как да разбереш нашите свещеници на кой точно бог се молят и чии права защитават.

Раздялата ти с тази жена е категорично в твоя полза. Не си длъжна да си близка с твоята кръстница, след като се е стигнало до отношения, в които ти чувстваш насилие над волята си. Забрави за нея и ще живееш спокойно в хармония с твоето семейство.