Замирише ли на избори, стана традиция първо да се боядисат, залеят, замажат или оцветят като в детско блокче с анимационни герои плочата или фигури от паметника на Съветската армия в София – според емоционалния заряд, творчески плам или недостиг на фантазия на протестъра. Не ЦИК и регистрациите на партиите, а боядисването на паметника бележи началото на предизборната надпревара. Паметник – барикада. Трябва да се знае кой от коя страна ще омъгля общия електорат. В боядисване, миене и стъргане се отекоха тридесет и четири години живот в нещо като българска демокрация. Още единадесет години неусетно ще минат и ще изравним живота в демокрация с 45 години битуване при „социализъма и комунизъма“. По начина, по който живеем, не съм убедена, че като се тегли чертата, демокрацията ще скъса лентата на първото място по предпочитания. Видимо сме народ, объркан в мислите и емоциите си.
За настоящите избори сценарият се изигра отново, но този път по-хард. Плочата на паметника, аз я наричам плочата на лъжата, беше счупена на 23 февруари, в навечерието на годишнината от руската „специална операция“ в Украйна. В България този ден по времето на СССР беше тържествен празник – Ден на Съветската армия и военноморския флот. Явно партийците са имали зрънце срам, та не го бяха направили национален. Може и да не е заради срама, а защото националният празник върви с почивния ден, а трудещите се имаха петилетки да преизпълняват, капитализма да мачкат. Речи, цветя, пионерска и комсомолска стража пред паметниците на армията окупатор в цялата държава. А в София, все пак столица, има два. Българската войска, тогава огромна и добре въоръжена, нямаше свой ден за почит. Освещаването на бойните знамена, хилядолетна традиция, водеща началото си от 20 август 917 година, от победната битка над ромеите на цар Симеон Велики при Ахелой, е отменено, анатема на царското наследство. Шести май вместо ден на българската армия се превърна в ден на животновъда. Нищо изненадващо. Обичайната българска политическа сервилност и самоунижение, жива във всяко време и политически строй, зародили се някъде във вековете на османското владичество.
Чупенето и оскверняването на паметници е вандализъм. Спор няма, но в случая с плочата аз го оправдавам. Векове ли трябва да минат, за да се премахне тази монументална историческа лъжа от центъра на София. Или родните политици, все слугуващи на някого – ту на изток, ту на запад, думи леят, непотребна шума, в заклинания и оправдания. Вероятно чакат вятърът пак да духне от изток и тогава – оти ги ручахме жабетата – да местим паметника в музея на социалистическото изкуство и пак да го връщаме в сервилно подмазване на силния на момента. Мъдри са ни управниците, в това отношение сме се подготвили.
От преврата през 1989 г. и досега ни продухва презокеански вятър, който довя и ни дари паметника на американските летци, загинали в небето на България през Втората световна война. Поставиха го пред посолството на САЩ в София. Смени ли се вятърът, вече сме подготвени, има паметник, който да бъде заливан с боя и живи вериги да се правят пред него. Но надали. Нихилизмът и унизителното нагаждачество на политиците ни, съчетано с безхаберието на мнозинството от електората, са като за учебник по национален мазохизъм, в който урок след урок се поучава нацията как да бъде изтръгван коренът на националното ни достойнство, доколкото нещо е останало. Иначе нямаше с празнични фанфари да се открива паметник на американските летци, бомбардирали многократно София през 1943-44 година като столица на държава, съюзник на Германия във войната, убили над 1200, ранили над 1300 души, разрушили над 5300 сгради. И не само София е покрита с бомбен килим. Разбирам, война. Един печели, друг губи. Българските орляци са свалили над 100 американски и британски самолета, но паметникът на загиналите трябваше да е в САЩ, а не в София. Разбирам и защо все още пред този паметник е спокойно. Диктатурата на демокрацията е далеч по-префинена, но не по-малко безскрупулна от диктатурата на пролетариата, от който всички бяхме потърпевши 45 години.
Но паметникът на американските летци електорат не втърдява. Това го умее монументът на Съветската армия. Ако наистина властимащите искаха да го преместят, отдавна да е сторено. Първото гласуване за преместването му е от 1993 година. Сменяха се правителства и немалко години ГЕРБ имаше мнозинство в Народното събрание. Паметникът на Съветската армия е публична държавна собственост, за чието стопанисване отговаря областният управител на София. Имаше близо четири години между 2009 и 2013-а възможност при първото управление на ГЕРБ кметът на София да поиска от държавата да премести този паметник на българското самоунижение. Да не забравяме, че не руснаци са го създали и наложили на окупираните „братушки“, а български скулптор и български архитект са негови автори. Паметникът е одобрен на държавно ниво. Руснаците и Червената армия с нищо не са ни виновни за вида на Монумента на нашето самоунижение.
Да се върнем в настоящето. Явно министър-председателят от ГЕРБ и президентът, излъчен от същата партия, все още не са били наясно дали източният вятър е по-силен от западняка и мъдро са избрали да не ритат срещу ръжена, като местят паметника. Но ако кръвта им беше заредена с достойнството на първите българи, този паметник отдавна щеше да е преместен.
Днес Русия е големият враг на западното човечество. И на част от българското евроатлантическо общество. Каквото и да означава това. Паметникът отново буди страстите български. На 9 март 2023 г. Столичния общински съвет отново гласува с мнозинство паметникът на Съветската армия да се премести в музея, а фасадата на общината беше обстрелвана с червена боя и яйца. Да си имат едно наум общинарите. Днес червена боя, утре калашници. Нали не сте забравили, че преди две години по време на протестите и такива заплахи имаше. И не бяха шега, добре че калашниците не се търкаляха по жълтите павета.
Ако ще се маха паметникът, сега му е времето. Русия е агресор, ние сме се скрили в НАТО, издадена е заповед за ареста на Путин от Международния наказателен съд, което е крачка към ожесточаването и глобализирането на войната. Човекът открай време лекува напрежението между държавите с пролята кръв. Дали сега ще е по-различно?
Питам обаче защо само единият паметник на Червената армия в София е гласувано да бъде преместен. Другият, в квартал Лозенец, нима не е паметник на лъжата?
Паметникът на Съветската армия в Княжеската градина в София поддържа постоянно напрежение не защото е на Съветската армия. Такива има в цяла Европа, един от най-впечатляващите от които е във Виена, въпреки че и на него му се случва да бъде залят с черна боя или плочата да е вапцана с цветовете на украинското знаме. Омразата и агресията се подклаждат от надписа върху него, който е обратен на историческата действителност. Текстът върху вече счупената гранитна плоча гласи „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“. Историческият факт обаче сочи друго. Съветският съюз обявява война на България на 5.9.1944 г. и влиза на наша територия като окупатор. Нямало е от кого да ни освобождава. България е царство с парламентарно управление. Посрещнали са ги като „братушки“ заради Руско-турската война, донесла освобождението на България от турско иго, но какво е общото между войските на руската империя и Червената армия? Фактът, че през 1944 г. на наша територия не е убит в бой нито един руски войник, не ни помага. България плаща с кръвта на близо 40 000 българи, загинали през последната фаза на Втората световна война за това, че не е изстреляла и куршум срещу Съветската армия окупатор. Паметник на тези наши сънародници поне в София няма.
За благодарност „освободителите“ пропъждат царя, заграбват стотици сандъци с държавни архиви – военна плячка. „Освободените“ българи 45 години вървят по път, водещ към пропаст, и междувременно преживяват пет държавни фалита (1960, 1977, 1987, 1990 при Луканов, 1997 при Жан Виденов).
Освен заради лъжата на плочата монументът трябва да намери своето ново място и заради скулптурните фигури на централната композиция, в която лакейщината на скулптора е поставила българите в унизително положение спрямо руския войник. Нима не може да се изрази почитта към победителя на нацизма по достоен начин спрямо „освободения“. Този паметник ни казва – вие българите сте втора ръка хора, при османлиите бяхте безгласна рая, при нас, вашите „освободители“, ще е същото, защото така ви харесва, така искате да бъде.
Другият паметник, този в квартал Лозенец, е за „Слава на съветските войни освободители“. Думата освободители може да се тълкува и като освободители от нацизма, не че в България го е имало. Скулпторът и архитектът отново са българи. Също като Монумента е изграден през 1954 година. Има почит, унижение за българите няма. Наречен е „Паметник на съветския войн – костница на загиналите в Отечествената война“.
Лъжата е на гърба на паметника, където на 5 гранитни плочи са изписаните повече от 160 имена на загинали червеноармейци, незнайно къде оставили костите си по бойните полета. Само не и в България, където знаем, че нито един куршум не е изстрелян срещу „освободителите“. А и те не са стреляли срещу враг на българска земя. И досега обществото не знае има ли кости в тази костница.
Толкоз за двата паметника. Достойнството не вирее в народ с мислене на раџ, свикнала да свежда глава, за да оцелее или да се превива като тръстика, докато утихне политическият вятър, че пак да продължи да хитрее. И на запад, и на изток тази българска полит- и житейска философия отдавна е известна и стимулирана. Но как да се промени – какъвто народът, такива и политиците.
